Милениум. Момичето, което си играеше с огъня. Книга 2
- Автор: Ларссон Стиг
- Язык: болгарский
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Милениум. Момичето, което си играеше с огъня. Книга 2». Краткое содержание книги:
Още с излизането си през 2005 г. трилогията има зашеметяващ световен успех, като първият том получава наградата „Стъклен ключ“ за най-добър скандинавски роман за 2005 г., а вторият е определен за криминален роман на 2006 г. от Шведската академия за криминална литература. До момента от трите книги по света са продадени над 62 милиона екземпляра.
Ексцентричната и асоциална Лисбет Саландер, на която никой компютър не може да се опре, попада в центъра на драматични събития, свързани със загадъчното й минало. Обвинена в тройно убийство и въвлечена в гонитба на живот и смърт, в която тя е мишената, Лисбет решава веднъж завинаги да скъса със сенките от миналото, да накаже тези, които го заслужават.
По същото време Микаел Блумквист започва да работи върху един невероятно горещ репортаж, свързан с търговия със секс робини. Много от замесените в случая са високопоставени обществени личности.
Докато трае разследването на „Милениум“ и на полицията, съдбите на Микаел Блумквист и Лисбет Саландер отново се пресичат при изключително драматични обстоятелства, които ще им помогнат да открият пътя един към друг.
Стиг Ларшон (1954–2004) е известен шведски журналист и писател, основател на фондацията „Хил“, чиято цел е да открива и описва антидемократичните, дясноекстремистките и расистките тенденции в обществото и в печата. Успоредно на обществената си дейност пише и криминалната поредица „Милениум“. През 2004 г. предава за печат първите три книги и умира от инфаркт, без да дочака появата им на книжния пазар. Носят се непотвърдени, че смъртта му не е случайна, че е свързана с дейността му на разследващ журналист.
В този момент Бублански се намираше в „Милтън Секюрити“, където възнамеряваше да проведе сериозен разговор с изпълнителния директор на компанията Драган Армански и двамата му служители Фреклунд и Буман. Никлас Ериксон отсъстваше.
Реакцията на Бублански бе да позвъни на Кърт Свенсон и да му нареди по най-бързия възможен начин да се отправи към лятната къща на Бюрман. Както и да вземе със себе си Ханс Фасте, в случай че успее да го открие. След известен размисъл Бублански се обади дори на Йеркер Холмберг, който се намираше на юг от Нюкварн и следователно бе доста по-близо до Сталархолмен. Холмберг имаше новини.
– Точно смятах да ти се обадя. Току-що идентифицирахме трупа.
– Не е възможно. Не и толкова бързо.
– Всичко е възможно, когато мъртъвците имат добрината да носят портфейл и ламинирана лична карта.
– Добре. На кого е трупът?
– На наш добър познайник. Кенет Густавсон, на четирийсет и четири години, от Ескилстуна. По-известен като Скитника. Да ти говори нещо?
– И още как. Значи Скитника е заровен край Нюкварн. Не съм следил дребните престъпници край Платан[79], но той се беше прочул през деветдесетте години. Принадлежи към група пласьори, дребни крадци и наркомани.
– Той е. Или поне личната карта е негова. Окончателното идентифициране ще бъде извършено от патолозите. Ще им се наложи да редят пъзел. Нарязан е на минимум шест парчета.
– Хм. Паоло Роберто разказа, че блондинът, с когото се е бил, е заплашвал Мириам Ву с моторна резачка.
– Напълно е възможно да са го разчленили с резачка, но не съм се вглеждал внимателно. Току-що започнахме да разкопаваме второ място. В момента разпъват шатрата над него.
– Добре. Йеркер, знам, че денят беше дълъг, но можеш ли да останеш на работа и вечерта?
– Да. Първо ще отида до Сталархолмен.
Бублански приключи разговора и разтърка очи.
СПЕЦИАЛНИЯТ ОТРЯД от Стренгнес пристигна в лятната къща на Бюрман в 15,44 ч. В началото на алеята буквално се сблъскаха с един мъж, който, олюлявайки се на своя „Харли Дейвидсън“, се опитваше да напусне двора на вилата. Мъжът се блъсна в автобуса. Но не беше тежка катастрофа. Полицаите излязоха от автомобила и идентифицираха Сони Ниеминен, на трийсет и седем години, известен убиец от средата на деветдесетте. Ниеминен очевидно бе в доста лошо състояние. Когато служителите на реда му поставиха белезници, забелязаха изненадано, че коженото му яке е скъсано на гърба. Липсваше правоъгълно парче с размери два дециметра на два дециметра. Изглеждаше доста странно. Сони Ниеминен не искаше да коментира въпроса.
След като приключиха с него, полицаите продължиха нататък и след двеста метра стигнаха къщата. Там завариха пенсионирания работник на пристанище Йоберг, който се опитваше да обездвижи крака на Карл-Магнус Лундин, на трийсет и шест години, президент на бандитския мотоциклетен клуб „Свавелшьо“.
Начело на отряда бе полицейски инспектор Нилс-Хенрик Юхансон. Той пристъпи напред, пооправи кобура си и се загледа в окаяното създание на земята. След това изрече съдържателната полицейска реплика.
– Какво става?
Пенсионираният моряк спря да превързва крака на Маге Лундин и погледна сухо Юхансон.
– Аз се обадих.
– Съобщили сте за стрелба.
– Съобщих, че чух изстрел, че дойдох да видя какво става и открих тези двамата. Мъжът пред вас е прострелян в ходилото и е изял здрав пердах. Мисля, че му трябва линейка.
Йоберг хвърли поглед към микробуса.
– Аха, значи сте заловили другия нещастник. Лежеше изнемощял, когато дойдох, но не изглеждаше ранен. Постепенно се съвзе и пожела да си тръгне.
ЙЕРКЕР ХОЛМБЕРГ ПРИСТИГНА едновременно с полицаите от Сьодертеле точно когато линейката си тръгваше. Набързо се запозна с установените от специалния отряд факти. Нито Ниеминен, нито Лундин бяха пожелали да обяснят как са се озовали тук. Лундин изобщо не беше в състояние да говори.
– Значи разполагаме с двама рокери в кожено облекло и един „Харли Дейвидсън“. Има произведен изстрел, но няма оръжие. Правилно ли съм разбрал? – попита Холмберг.
Ръководителят на отряда кимна. Холмберг се замисли за момент.
– Можем ли да предположим, че едното от момчетата не е дошло дотук с мотор?
– Бих казал, че в техните среди това не би се сметнало за особено мъжествено – рече Юхансон.