Преди да увиснат на въжето
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Преди да увиснат на въжето». Краткое содержание книги:
— Гледам ти задника — отвърна Логън и вдигна рамене. — Извинявай, ама си го бива. Нищо лошо, само гледам, нали?
Ядосана, Феро отвори уста, но преди да успее да каже нещо, той наведе глава, пъхна палци в презрамките на раницата и продължи нагоре по пътеката. Когато се отдалечи на десетина крачки, погледна през рамо. Тя не беше помръднала от място, стоеше с ръце на кръста и го гледаше навъсено. Логън се усмихна широко.
— Какво гледаш? — попита.
Спряха за вода в едно мразовито утро на скална козирка над дълбока клисура. Джизал надзърна към шуртящата в тесния каньон вода през разлистените, натежали от дребни плодчета дървета, които растяха странично от голата скала. От отсрещната страна се издигаха до шеметна височина почти отвесни гладки скали. На горе сивата гладка стена продължаваше в назъбени канари, около които прелитаха и крещяха черни птици, а над тях в бледото небе препускаха и се въртяха бели облаци. Впечатляваща гледка, но леко обезпокоителна.
— Красиво е — подхвърли Джизал, като внимаваше да не се доближава много до ръба.
— Напомня ми за дома — кимна Логън. — Когато бях момче, прекарвах седмици до Височините, пробвах силите си срещу мощта на планината. — Отпи от манерката си и я подаде на Джизал. Присвил очи, се загледа в тъмните върхове. — Но планините винаги печелят. Тази империя се е родила, живяла и си е отишла, а те още са тук и гледат отвисоко на всичко. И дълго след като всички ние се върнем при пръстта, те още ще са тук. Едно време гледаха отгоре над дома ми. — Изхрачи тежка плюнка в клисурата под скалния ръб. — И сега гледат надолу, но там вече няма нищо.
Джизал отпи от водата.
— Ще се върнеш ли в Севера, след като всичко това свърши?
— Може би. Имам сметки за уреждане. Стари, тежки за уреждане сметки. — Севернякът вдигна рамене. — Но ако ги оставя неуредени, може за всички да е по-добре. Ще ме мислят за мъртъв и сигурно за всички това ще е голямо облекчение.
— Нямаш нищо, към което да се върнеш, така ли?
Логън примижа.
— Само още кръв. Всички от семейството ми са отдавна мъртви, изгнили в земята, а онези от приятелите, които не убих със собствените си ръце, убих с горделивостта и глупостта си. Толкова за моите постижения. Но за теб има още време, а, Джизал? Имаш шанса да заживееш мирен и спокоен живот. Ти какво смяташ да правиш?
— Ами… мислех си по въпроса… — той се покашля, притеснен, че като заговори сега за плановете си, това всъщност ги приближава към реалността. — Има едно момиче… така де, жена, имам предвид. Всъщност тя е сестра на мой приятел… казва се Арди. Мисля си, че може би… я обичам… — странно му се видя да обсъжда най-съкровените си чувства с човек, когото доскоро беше смятал за пълен дивак. С човек, който никога нямаше да вникне в правилата на живота в Съюза и никога нямаше да разбере каква жертва щеше да е това от страна на Джизал. Обаче му беше изключително леко да споделя с него. — Мислех си… ако тя поиска, разбира се… че можем да се оженим.
— Звучи ми като добър план — усмихна се широко Логън. — Ожени се за нея и почвай да сееш семената.
Джизал го погледна озадачен.
— Аз не разбирам много от земеделие.
Севернякът избухна в смях.
— Не такива семена бе, момче! — той го шляпна по гърба. — И един съвет, ако си склонен да приемаш съвети от типове като мен, гледай да измислиш да правиш нещо, което да не изисква убиване. — Наведе се и метна раницата на гърба си. — Убиването го остави за такива с по-малко мозък в главата. — Обърна се и тръгна нагоре по пътеката.
Джизал кимна замислено. Докосна белега на брадичката си и опипа с език дупката в зъбите си. Логън беше прав. Битките не са за него. Вече имаше един белег в повече.
Беше хубав ден. За пръв път от толкова много време насам на Феро не й беше студено. Приятно й бе да усеща слънцето върху себе си, горещо, прежурящо по лицето и голите й ръце. Сенките на скали и клони се очертаваха ясно по каменистата земя. Пръските от падащата вода край древната пътека блестяха, литнали във въздуха.
Другите бяха изостанали назад. Лонгфут не си даваше много зор, хилеше се на всичко и всички и плямпаше за красотата на гледките. Кай вървеше прегърбен и едва тътреше крака под тежестта на раницата си. Баяз пуфтеше, стискаше очи и се потеше, все едно всеки момент щеше да падне и да умре. Лутар се жалваше на всеки, готов да слуша, а такъв нямаше, за пришките по краката си, а тя и Деветопръстия крачеха отпред в пълно мълчание.