Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

26

Трикси наистина беше заета в неделя. Беше поканена заедно с други деца у едно момченце на име Джордж Трип и много й се искаше да отиде. Вик трябваше да я откара рано следобед. Трикси си въобразяваше, че помни как се стига до Трипови, тъй като беше ходила у тях преди (живееха край шосето извън града), но нещо се обърка и се наложи Вик да обърне към къщи, за да попита Мелинда какви упътвания й е дала сутринта по телефона мисис Трип. Завари я да говори по телефона с Дон Уилсън. Беше с гръб към него и говореше от апарата в стаята си. Кой знае как, навярно защото не беше хлопнал вратата на колата, но явно не го беше усетила. Разбра го веднага по напрегнатия тон, с който я чу да казва: „Не зная, Дон, просто още нищо не мога да ти кажа… Да…“ Вик съвсем не се стараеше да не вдига шум, вървеше си най-спокойно, само че беше по маратонки, но по едно време стъпките му прошумоляха и Мелинда стреснато се извърна. После се усмихна в слушалката и рече:

— Е, хайде, това е засега. Трябва да свършвам. Дочуване.

— Върнах се за листчето с упътването, защото Трикси се обърка — обясни Вик.

Мелинда взе листчето от нощната си масичка и му го подаде. Боязливото стъписване още не беше изчезнало от лицето й. Горе-долу така изглеждаше и през късните нощи, когато й даваше в устата бъркани яйца, само дето сега не беше пияна.

— Как е Дон? — попита я на излизане.

— О, добре е, струва ми се.

— Е, след малко повече от половин час съм тук — усмихна й се той.

Върна се след тридесет и пет минути и почти веднага потеглиха.

— Искаш ли да отидем до кариерата? — предложи Мелинда. — Защо да не отидем, след като Трикси не е с нас?

— Защо не наистина? — отзова се той, а в следващите няколко секунди заобмисля всяка нотка в гласа й, за да прецени дали не подозира нещо, докато накрая го доядя. Защо се хваща за всеки повод, който в края на краищата е само плод на собственото му въображение? И какво толкова, ако го подозира? Това няма да го изплаши. Представи си как след няколко минути двамата с Мелинда ще се свият край раздухания от вятъра огън, заглозгали пилешки кокали също като пещерни човеци без покрив над главите си, и се разсмя.

— Какво има? — попита Мелинда.

— Нищо. Просто ми е весело.

— Понякога имам чувството, че губиш разсъдък. Мислил ли си за това?

— Отдавна трябва да съм го загубил. Но няма нищо опасно. — А като наближиха обраслия коловоз, който се отклоняваше от черния път към кариерата, я попита: — Оттук ли се минаваше?

— Нима не знаеш?

— Толкова отдавна не сме идвали.

Отговор не последва.

Колата заподскача по коловоза, шибан отстрани от острите и вече пооголени клонки. Спряха както обикновено на площадката пред пропастта. Вик отбеляза, че денят е ясен и хубав, а Мелинда измърмори нещо в отговор. Изглежда, пак нещо кроеше. Но сигурно нямаше да е свързано с кариерата. Той си заподсвирква и се зае да събере съчки за огъня. Уж улисан в събирането, стигна до ръба на пропастта на около два метра от мястото, откъдето беше изтърколил Камерън. Малкото заливче, в което потъна тялото, беше наполовина в сянка, но не личеше нещо да плава на повърхността. А дори и да бяха останали петна, от тая височина нямаше как да се видят, но въпреки това Вик коленичи, подпря глава и се заоглежда. Нищо. Като се изправи, видя Мелинда на две крачки от себе си. Гледаше го с изпитателен, застинал поглед. Той инстинктивно изпъна крака и се засмя.