Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
- Автор: Хайсмит Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката». Краткое содержание книги:
— Това май стига, а? Хайде да опитаме да накладем огъня. — Вдигна насъбраните съчки и тръгна към скалата, която им се беше видяла подходяща като заслон за огъня. Мелинда не го последва. Като остави съчките до скалата, той се извърна и я видя да се вглежда в пропастта. Запита се дали няма да му предложи да слязат по пътеката долу и си даде дума при никакви обстоятелства да не се съгласява. Не че щеше да му подействува зле, но може да са останали кървави петна и Мелинда да ги забележи, ако се различават от ръждата. Но поне за момента нямаше изгледи за подобно предположение — така вяло и отпуснато беше застанала на ръба на пропастта. И действително съвсем скоро тя дойде при него и му предложи да си пийнат.
Наляха си от термоса изстудено уиски с вода и ядоха фаршировани яйца като предястие. Огънят гореше добре, макар да се беше заинатил в началото. Не беше горещо, разбира се, но Мелинда стоически свали якето си, постла го на скалата и се излегна отгоре с лице към огъня. Беше със старите си бежови джинси и стария кафяв пуловер с дупки на лактите. Едва сега Вик се сети, че са забравили да вземат одеялото. Приседна съвсем неудобно до Мелинда.
— Какво точно ти каза Тони, когато го качи в колата? — внезапно попита Мелинда.
— Нали вече ти казах.
— Не го вярвам.
— И защо?
Тя продължи да се взира в огъня.
— Да не би да си го взел уж да го поразходиш и да си го изхвърлил някъде — мъртъв?
— Как си го представяш това?
— Може да си го удушил — отвърна тя с удивително спокойствие. — Не го ли изхвърли в гората, а?
Той отривисто се изсмя.
— За бога, Мелинда!
Нищо чудно и да се сети за пропастта. Сигурно вече е прехвърлила наум всички места из гората, където би могло да се изхвърли труп. Та тя познаваше всяка извивка на пътя! Нима не беше помислила за пропастта! Или пък й се струваше изключено да му се е удало дотам да залиса Камерън, че да успее да блъсне такъв здравеняк като него в пропастта? Само така си обясняваше, че Мелинда не обмисля тази възможност.
— Не огладня ли вече? — попита я той. — Аз с удоволствие бих си взел малко пиле.
Мелинда се понадигна, за да му помогне да извади нещата от кошницата. Роджър прояви жив интерес към пилето, но така и не му дадоха. Вик метна надалеч една пръчка и го прати да я донесе. После двамата с Мелинда (точно както си беше представял) приседнаха край огъня и задъвкаха парчета пиле. Само дето в първобитното общество мъжете и жените, между които е имало нещо като съпружески отношения, навярно не са познавали подобно недоверие един към друг. Разговорът отпреди малко съвсем не беше развалил апетита на Мелинда. Вик се усмихна, като я гледаше колко е съсредоточена върху пилешките гърди. Стана дума за Коледа да купят на Трикси колело. Негова идея, естествено.
А после изведнъж Мелинда рече:
— Виж какво, Вик, сигурна съм, че ти си убил и Чарли, и Тони. Защо тогава не ми го признаеш? Уверявам те, че ще мога да го понеса.
Подсмихна се — подозренията му се оправдаваха. Единствената цел на цялата й приветливост и деликатност е била да го накара да повярва, че е на негова страна.
— А после да отидеш в полицията и да съобщиш, че съм си признал?
— Жената не може да свидетелствува против мъжа си, така съм чувала.
— Аз пък съм чувал, че не е редно, но иначе може.
— Ама аз… исках да кажа, че ако ми кажеш…
— Това ли успяхте да измислите вие с Уилсън? Нищо не струва.
— Значи си признаваш? — Очите й запламтяха тържествуващо.
— Не, не си признавам — отвърна той тихо, макар че го обзе яд. Кой знае всъщност, може би просто се беше смутил. Спомни си как се бе преструвала оная вечер, когато приседна на леглото й. Яд или смущение, все едно, но скочи на крака. Отиде да погледне още веднъж от ръба на пропастта.
Веднага го забеляза под бляскавата повърхност на водата — точно там, където го беше бутнал, успоредно на каменния блок, единственото място, където можеше да се очаква да изплува трупът. И ето че беше изплувал.
— Искаш ли кафе, Вик? — чу гласа на Мелинда.
Взря се още по-внимателно, без обаче да се навежда, за да не предизвика любопитството й, като напрегна цялата сила на зрението си. Видя му се по-скоро бежов, но сигурно това се дължеше на проклетото блещукане на водата, която посветляваше кафявото сако. Едната част беше по-дълбоко под водата. Навярно от камъка в панталоните. Във всеки случай веригата се беше изхлузила.