Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
- Автор: Хайсмит Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката». Краткое содержание книги:
Завари я в стаята й, точно се готвеше да се съблича.
— Изведнъж ми се стори, че не съм ти благодарил достатъчно — рече Вик. — Не помня по-хубав рожден ден от този.
— Но нали вече ми благодари — усмихна се Мелинда. — Би ли ми разкопчал роклята? Не мога да стигна додолу.
Той остави всичко на леглото и разкопча телените копчета, които стигаха до средата на гърба й.
— А кой те закопча?
— Трикси. Сигурно вече е заспала. Искаш ли да пийнем нещо преди лягане?
Леко го побиха тръпки.
— Не, благодаря. По-добре да вървя в стаята си и да опитам брояча върху онова чудато парче нееднородна руда.
— Каква е тая руда?
— Сигурно не си забелязала, макар че от месеци стои в ъгъла до сандъка с изрезките.
Мелинда го погледна така, сякаш се канеше да каже: „Ще дойда с тебе да я видя“, а на него никак не му се искаше. Но Мелинда не каза нищо, само премести поглед към пода. После се обърна и започна да издърпва роклята през главата си.
— Е, лека нощ — пожела й Вик и тръгна към вратата.
— Лека нощ, Вик. И още веднъж честит рожден ден!
Вик изпробва брояча, като следваше указанията в упътването. Почти веднага се чу щракане, после още едно, последва пауза и след нея още три щракания. Съставките на рудата бяха от различни епохи, разбира се. Чувствуваше се уморен и малко разтревожен и остави брояча настрани. Още щом си легна, се замисли колко неуверено Мелинда му беше предложила да си пийнат преди лягане, сякаш не го познаваше. А може би не това го притесняваше. Отново го побиха неприятните тръпки. Да, страх го беше, но от какво? Какво толкова страшно имаше да остане да пийнат в стаята й, седнал на леглото й, дори да преспи при нея? Съзнанието му изключи всичко друго и се съсредоточи върху налегналия го страх. Не можеше да си обясни защо Мелинда се държи толкова дружелюбно. Ето една от причините за страха му, сигурно главната. Реши, че трябва да бъде още по-предпазлив — не нелюбезен, а само по-предпазлив. Достатъчно пъти се беше хващал на въдицата й. Единственото, което иска, е мир вкъщи.
Има ли мир, и то веднъж завинаги, то… Е, тогава ще му мисли.
На следващата вечер, без изобщо да го е замислял, Вик остана на чашка в стаята на Мелинда. Не че тя го покани, просто той отиде да й занесе уискито и седна на един стол до нея. Веднаж седнал обаче, се почувствува неловко и от немай-къде взе да я увещава да си сложи нови пердета.
— И тези не са лоши — отвърна Мелинда. — Пердетата са много скъпи, пък и в последна сметка кой им обръща внимание?
— Може. И все пак ти не им ли обръщаш внимание?
— Изобщо не ги поглеждам. — Беше седнала пред тоалетната масичка и разчесваше косата си. — Знаеш ли, Вик, радвам се, че не тръгнах с Тони. Ти ми харесваш повече — делово отсече тя. — Не ми се сърдиш, нали?
— Нее.
— Сериозно те питам — усмихна му се тя.
Беше очарователна в притеснението си.
— Не.
— Харесва ми как се държа. И около историята с Чарли също.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами нито веднъж не загуби самообладание и онези двамата все пак разбраха, че не ти допадат, и предпочетоха да изчезнат. Сигурно и Тони е изчезнал. Искам да кажа, сигурно е отишъл в друг град. — Мелинда зачака.
— Е, радвам се, че мислиш така — нежно й отвърна той след малко. — Може и да ти се обади някой ден, да ти се извини. Та той не е съвсем лишен от съвест!
— Съвест ли?! Така ли мислиш?
— Поне от Де Лайл имаше повече съвест.
— Все пак повече няма да ни се обади, нали?
— Не ми се вярва. Горкият човек!
— И двамата са за съжаление в сравнение с теб. — Мелинда се беше изправила до шкафчето с нощната лампа и оформяше ноктите си с пиличка.
— Откога започна да мислиш така?
— Искаш да кажеш, като теб, нали?
— Да. Но ти не мислеше по този начин дори непосредствено след сватбата ни.
— О, Вик, не говори така!
— Помня какво беше веднага като се оженихме. Хем беше щастлива, хем не беше. Все не можеше да решиш дали пък не си сгрешила, дали не би могла да случиш и по-добре. И по едно време очите ти започнаха да шарят на всички страни, още много преди самата ти да хукнеш.
— Просто обичам да заглеждам хората — рече тя със срамежлива усмивка.
Вик й се усмихна в отговор.
— Нима напоследък не се заглеждам и в теб?
— Вярно. И защо го правиш?