Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
- Автор: Хайсмит Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката». Краткое содержание книги:
— Вик, не искаш ли кафе?
Огледа щателно още веднъж, като се опитваше да прецени как би постъпил един нищо неподозиращ човек, застанал на неговото място. Ще погледне отново, може даже и да слезе да провери, особено ако се сети за Камерън.
Бавно се обърна, подвикна на Мелинда, че идва, и запристъпя обратно.
Макар да предпочиташе да си тръгнат веднага, за да стигне навреме за радио-концерта, който редовно слушаше в неделя следобед, почувствува, че така само ще се поддаде на безпокойството си, и затова изчака Мелинда да свърши с кафето и цигарата и първа да предложи да си тръгнат. После заедно подредиха кошницата.
В три и двадесет и пет си бяха вкъщи и Вик веднага включи радиото в хола. Разнесоха се забързаните ритмични звуци на четвъртата част от Петата симфония на Шостакович. Поне така му се стори, но не беше в настроение, та да го вълнува доколко е прав. Музиката му се видя малко изнервяща, но не я изключи.
Преди да свърши концертът, Мелинда излезе от стаята си, отиде до колата и като се върна, му рече:
— Шалът ми е останал в кариерата. Бях го пъхнала под един камък и трябва да съм го забравила.
— Да отида ли да го прибера?
— О, недей сега, чуй си концерта. Може да се отбиеш и утре, като отиваш или като се връщаш от работа. А може и аз да отида. Не знам, ама си го обичам това шалче. Сгънах го и го пъхнах под един камък съвсем до огъня, от лявата страна.
— Добре, скъпа. Утре на обяд ще си получиш шала.
Беше го видял, затиснат под камъка. Ето колко е бил притеснен, щом не го е забелязал, като прибираха багажа.
След вечеря седна да почете в хола. По едно време Мелинда дойде от стаята си и му предложи да пийнат по нещо преди лягане. Вик каза, че не му се иска. Тя отиде в кухнята да си налее. А като минаваше с чашата през хола, му подхвърли:
— Ако не ти се ходи утре по обяд за шала, недей да отиваш, защото съм канена на обяд и все едно няма да си бъда вкъщи.
— Добре.
Нямаше намерение да пита каквото и да било. Тая вечер Мелинда поне два пъти беше телефонирала от стаята си.
27
На другия ден Вик си тръгна от печатницата четвърт час по-рано, отколкото обикновено тръгваше за обяд към къщи, макар че все едно нямаше установен час на тръгване нито за обяд, нито за вечеря и никой не би обърнал внимание на сегашното му подраняване. Подкара към кариерата. Този път беше взел от гаража едно дълго здраво въже за простиране. Имаше намерение на единия му край да завърже някой масивен камък, а с другия да омотае тялото на Камерън под мишниците. Денят беше ясен и слънчев и веднага щом стигна, той заслиза по пътеката, без да губи време отново да оглежда отгоре трупа. Внимаваше да не си съдере панталоните по храсталаците и да не си издраска обувките.
Като слезе долу, запристъпя бавно към ръба на каменния блок, като избягваше да поглежда към трупа, докато не приближи съвсем.
Оказа се просто голямо изпомачкано парче амбалажна хартия — подгизнало от вода, оръфано в единия край, на две места прихванато с канап. Толкова нелепо беше, че от стъписване Вик едва не побесня. После си отдъхна. По болката, която го прониза целия, си даде сметка колко е бил напрегнат.
Вдигна поглед към синьото небе и към нащърбения хребет на отсрещната страна на кариерата. Отгоре го гледаха само няколко дървета. Премести поглед към подгизналата хартия. Единият й край беше почти целият потънал. Какво ли я държеше още на повърхността? Може би никоя дъска отдолу. Ако можеше да я достигне с крак, щеше да я избута настрани, но му беше много далеч. Сигурно от месеци вятърът я е подмятал насам-натам из кариерата. Пристъпи съвсем до ръба на каменния блок и започна да се взира във водата точно където беше потънал трупът. Ужасната ниша едва се виждаше метри надолу, белезникава, по всичко изглежда, отгоре и нямаше нищо.
Обърна се и се заоглежда за петната кръв. Нищо не се виждаше. Сякаш отново съдбата му беше скроила номер! После забеляза тук-там сред дребните камъчета червеникави обагряния — явно дъждът и вятърът обилно бяха поръсили кървавите петна с варовиков прах и ситни парченца камък. Поразрови камъчетата с обувки и отдолу се показа петно, десетина сантиметра дълго и около три широко. Съвсем беше избеляло и не си струваше да се безпокои. Огледа щателно около краката си. Не се виждаха никакви петна освен това, което беше открил. Спокойно би могъл да си спести тая разходка. Внимателно, като си помагаше с ръка, той поръси петното с прах и камъчета.
— Ехо! — чу се глас и после отекна от другата страна на кариерата.