Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
- Автор: Хайсмит Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката». Краткое содержание книги:
Помисли за Трикси. Питърсънови сигурно ще я приберат, ако с него се случи нещо. Не искаше да мисли за това. Що за пораженчески мисли! Впрочем Трикси, тъй или иначе, щеше да остане при Мелинда. За това пък съвсем не искаше да мисли.
Все още не беше наясно какво да предприеме.
Ще се заеме с всекидневните си работи. Друго не му идваше наум.
Беше се настроил Мелинда да не си е вкъщи. Но колата й беше в гаража. Вик тихо слезе от колата си, без да затваря вратата, и отиде в хола. Мелинда говореше от телефона в стаята си. Явно го усети, защото побърза да приключи разговора.
Веднага позна по лицето й, че е говорила с Дон. Изражението й беше някаква смесица от изненада, тържество и ужас. А щом тръгна към нея, тя отстъпи крачка назад. Усмихна й се. Беше облечена като за излизане, сигурно имаше среща с Дон в „Лорд Честърфийлд“.
— Току-що говорих с Дон — ненужно уточни тя.
— О, значи току-що си говорила с Дон?! Какво ли щеше да правиш ти без телефон! — И като мина покрай нея, той влезе в стаята й, уви жицата на телефона около китката си и я изтръгна от стената. — Е, сега вече нямаш телефон! — После прекоси хола и с такава сила изтръгна жицата и на другия апарат, че от стената се разхвърча мазилка.
Мелинда се беше свила до грамофона, примряла, както се стори на Вик, в престорен ужас: устата й отворена, увиснала в ъглите като на трагическа маска. Същинска Медея, посякла децата си, лишила от поколение мъжа си. Ето че накрая съдбата я беше сломила. Подсмихна се. Но какво всъщност правеше той? Пристъпяше към нея.
— Вик!
— Какво, скъпа?
— Дон идва! — задъхваше се тя. — Не ми прави нищо лошо, моля те!
Удари я отстрани по главата.
— Значи Дон идва, а? И още кой, а? Кой още? Камерън, Чарли и всички останали, а?
Още веднъж я удари.
Тя се пресегна за емайлираната ваза над грамофона и я събори. Тогава той пак я удари. Тя падна.
— Вик!… Помощ!
Вечният й зов към другите, никога към него! Ръцете му се стегнаха около гърлото й и я разтърсиха. Глупашкият ужас в ококорените й очи само още повече затегна пръстите му. После изведнъж я пусна.
— Хайде, ставай! — Не искаше да я убива в края на краищата. Тя се закашля. — Хайде, Мелинда…
Отвън се чу шум от кола. Това срути и последната задръжка на гнева му и той се хвърли отгоре й. Стори му се, че мярва на вратата хилавата фигура и свъсената физиономия на Уилсън, и с всички сили стисна гърлото на Мелинда. Обезумял, защото тя го беше докарала дотук. Нищо не би му се опряло в тоя живот, ако не беше тя. Ако не беше телефонът, който му беше докарал вкъщи и Джо-Джо, и Ралф, и Де Лайл, и Камерън — Ралф, маминото синче, Камерън, това дебелокожо…
Някой извика от външната врата и после тоя лицемерен, вечно намръщен натрапник Уилсън се надвеси над Мелинда и взе да й говори. Устните й бяха открехнати. Клепачите й синееха. Дали пък не беше грим? А може би илюзия? Чу Уилсън да казва, че Мелинда е мъртва. Проследи посоката на погледа му и чак сега забеляза полицая.
— На какво се усмихвате? — без да се усмихва, попита полицаят.
Канеше се да отвърне: „На упованието, на надеждата, на милосърдието…“, но полицаят го хвана за ръката. Вик се изправи, стиснал зъби от противното докосване, което само след миг, както беше и паниката на Мелинда, му се видя комично под влияние на неотменната му вяра в поправимостта на всичко.
Уилсън дърдореше зад гърба му и той долови думите „кариерата“, „Де Лайл“, „кръвта на Камерън“. Продължаваше да върви с тия хора, които не струваха колкото малкия му пръст. Видя Трикси да притичва по пътеката и да замира в почуда, че го вижда до полицай, но като се взря по-добре, разбра, че само му се е сторило. Все едно, нали има слънце и Трикси е жива някъде.
Но Мелинда е мъртва, той — също. И изведнъж му стана ясно защо се чувствува изпразнен — целият му живот беше останал назад в къщата, цялата му вина и целият му срам, всичките му успехи и провали, неуспешният му стремеж към нещо по-различно, накрая и бруталното дребнаво отмъщение.
Тръгна с пружинираща крачка (пътят до полицейската кола в дъното на улицата като че ли нямаше край), стана му волно и весело, чувството за вина изчезна. Вгледа се в Уилсън, който вървеше до него и продължаваше да реди досадните си сведения, а челюстта му ритмично се поклащаше, и спокоен и щастлив, се замисли за множеството хора като Уилсън или подобни на него — сигурно половината от населението на земята. Съвсем не беше толкова лошо да ги напуснеш. Тия грозни безкрили птици. Цялата тази посредственост, която цял живот се бори, готова е дори да умре, за да се увековечи. Усмихна се в мрачното, сърдито, неизменно недоволно от живота лице на Уилсън, отразило дребнавия му и ограничен ум, и го прокле заедно с всичко, което отстояваше. Безмълвно и с усмивка, влагайки всичко, което още беше съхранил и себе си, той стовари своето проклятие.