Лъвовете на Ал-Расан

— На майка и дете. При раждане. Трябвало е да докосне ашаритска жена, за да го направи.

Миранда Белмонте поклати глава.

— Как е възможно да си причиняваме такива неща?

— Не мога да ви отговоря, госпожо.

Настъпи тишина.

— Родриго много пъти ви е споменавал — тихо каза Миранда. — В писмата си. И всеки път ви хвали. Неговата киндатска лекарка. — Тя се усмихна. — А аз ревнувах.

— Никоя жена, която обичат колкото вас, не бива да ревнува.

— Да, знам — каза Миранда Белмонте. — Това е големият ми дар от съдбата. Ако благодарение на баща ви Диего оживее, това ще бъде втори дар. Твърде много е. Аз не съм достойна. Това ме плаши.

Този път тишината беше по-продължителна. Накрая Джехане усети, че Миранда отново е потънала в сън.

Тя остана да бди до спящото момче. Мислеше за смъртта и раждането, за зрението и слепотата, за луните, слънцето и звездите. За Ашар и Джад, които воюваха, а над киндатите, странстващи по света, падаше дъжд. Мислеше за любовта и за това, че иска един ден да има свое дете.

Чу стъпки и тутакси разбра кой е. Някъде дълбоко в себе си чувстваше, че този последен разговор предстои тази нощ.

— Как е той? — тихо попита Родриго и приклекна до нея, вгледан в лицето на сина си.

— Толкова добре, колкото е възможно. Казах на жена ти, че ще се събуди сутринта.

— Искам и аз да съм тук.

— Разбира се.

Родриго се изправи.

— Искаш ли да се поразходим?

Беше го очаквала. Откъде знаеше? Как можеше сърцето да почувства всичко това?

— Добре, но няма да се отдалечавам от него.

Отидоха до реката, близо до една малка къщичка, която Джехане помнеше. Една от малкото, които бяха оцелели миналата година. Тук братовчедът на Гарсия де Рада беше убил една жена и нероденото й дете. Всичко се повтаряше. Тук беше срещнала Родриго. Същия ден, когато срещна и Амар.

Беше много тихо. Двамата стояха и се вслушваха в плисъка на реката.

— Знаеш, че с нас родителите ти са в безопасност — каза Родриго. — Това е… най-доброто място за тях в този момент.

— Вярвам ти.

— Джехане, това може би е най-доброто място и за тебе.

Тя знаеше, че ще го каже. Поклати глава.

— Най-сигурното, но не и най-доброто.

Почувства думите, напиращи от сърцето й, но те не биваше да бъдат изречени пред Родриго.

Луните се бяха снишили на запад, а с тях и звездите. Под тях шумеше реката.

— Предложих на Хусари да остане с мене. Той се съгласи. Тази вечер се наложи малко да излъжа краля.

— Така е. Нали не мислиш, че Лаин и Мартин са неспособни сами да измъкнат отряда?