Спомен за светлина
- Автор: Джордан Роберт, Сандерсон Брендон
- Серия: Колелото на времето #14
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-400-0
- Переводчик: Валери Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Спомен за светлина». Краткое содержание книги:
Но беше някакво начало.
„Спомен за светлина” е Последната битка, Тармон Гай-дон, в целия й блясък и страховито великолепие. Светът е на косъм от унищожението и се крепи на избора на един-единствен човек: Ранд ал-Тор, Преродения Дракон..
Нинив бе от лявата му страна, Моарейн - от дясната. Проходът водеше дълбоко надолу. Беше му познат - от спомена на друг човек, от друг Век.
Пещерата сякаш ги поглъщаше, всмукваше ги към огньовете долу. Таванът с острите като зъби на хищник сталактити като че ли се снишаваше, докато слизаха. С всяка стъпка. Пещерата сякаш се _променяше_, висока в един момент, по-ниска в следващия.
Приличаше на челюсти, които бавно се стягаха над плячката си. Главата на Ранд се опря във върха на един сталактит, а Нинив се присви, погледна нагоре и изруга тихо.
- Не - каза Ранд и спря. - Няма да дойда при теб на колене, Шай’тан.
Пещерата изтътна. Тъмното й пространство сякаш се размърда, за да го всмуче. Ранд обаче не помръдна.
И скалите се раздвижиха и се отдръпнаха. Ранд пристъпи напред и издиша, след като натискът отслабна. Това, което бе започнал, не можеше вече да бъде спряно. Забавянето напрягаше и него, и Тъмния. Врагът му бе пленен в тази неизбежност също като него. Тъмния не съществуваше в Шарката, но Шарката все пак му влияеше.
Зад него, там, където беше спрял, остана малка локва кръв.
„Ще трябва да побързам - помисли Ранд. - Не мога да оставя да ми изтече кръвта, преди тази битка да свърши.”
Земята се разтърси отново.
- Точно така - прошепна Ранд. - Идвам. Не съм овца, поведена на заколение, Шай’тан. Днес аз съм ловецът.
Трусът почти приличаше на смях. Ужасен смях. Ранд пренебрегна тревожния поглед на Моарейн.
Продължиха надолу. До ума му достигна странно усещане. Една от жените беше в беда. Елейн ли беше? Не можеше да разбере. Пространството и времето тук бяха така изкривени, че това влияеше на връзката. Той се движеше във времето различно от тях и бе изгубил усета си къде са те. Можеше само да усети болката на една от тях.
Изръмжа и закрачи по-бързо. Ако Тъмния ги бе наранил… Не трябваше ли да стане по-светло тук? Налагаше се да разчитат на блясъка на Каландор, щом извлече през него сайдин.
- Къде са огньовете? - попита Ранд и гласът му отекна. - Стопеният камък в края на пътя?
- Огньовете бяха погълнати, Луз Терин - отвърна му глас от сенките напред.
Ранд спря. После пристъпи напред, изпънал Каландор, и в края на светлината се очерта фигура, на едно коляно, с наведена глава и с меч, опрян в каменния под.
Зад фигурата… нищо. Непрогледен мрак.
- Ранд - прошепна Моарейн и сложи ръка на рамото му. - Тъмния се надига в оковите си. Не докосвай тази чернота.
Коленичилият се изправи и сиянието на Каландор освети лицето на Моридин. Зад него на пода лежеше празна коруба. Не можеше да се опише другояче. Като черупката, която някои насекоми оставят зад себе си, когато израснат, само че беше с формата на мъж. Мъж без очи. Мърдраал?
Проследил погледа на Ранд, Моридин погледна към корубата и каза:
- Съсъд, вече ненужен на моя господар. - Саа плуваха в бялото на очите му, подскачаха, потръпваха, движеха се с неистова сила. - Роди онова, което е зад мен.
- Нищо няма зад теб.
Моридин вдигна меча си за поздрав.
- Точно така. - Очите му бяха вече почти черни от саа.
Ранд махна на Моарейн и Нинив да останат назад и пристъпи напред.
- Настояваш за дуел? Тук? Сега? Елан, знаеш, че това, което правя, е неизбежно. Забавянето ми е безсмислено.
- Безсмислено ли, Луз Терин? - Моридин се изсмя. - Ако те отслабя, макар и съвсем малко, задачата на господаря ми ще стане по-лесна! Не, мисля _все пак_ да застана на пътя ти. А ако спечеля, тогава какво? Победата ти не е сигурна. Никога не е била.
„Аз печеля отново, Луз Терин…”
- Би могъл да се отдръпнеш - каза Ранд и вдигна Каландор. Блясъкът на светлината му се отклони от черния стоманен меч на Моридин. - Ако моята победа не е сигурна, твоето падение - също. Пусни ме да мина. Поне веднъж направи избора, който знаеш, че трябва да направиш.
Моридин се изсмя.
- Сега ли? _Сега ли_ ме молиш да се върна към Светлината? Обещано ми е забвение. Окончателно. Нищо, унищожение на цялото ми същество. _Край._ Няма да ми отнемеш това, Луз Терин! Кълна се в гроба си, няма!
И Моридин замахна.
Лан изпълни Черешов цвят целува езерцето - трудна задача от конския гръб, а и не беше форма, измислена за седло. Мечът му се вряза във врата на един тролок само на пръст дълбочина. Достатъчно обаче, за да плисне мръсната кръв. Съществото с бича глава пусна куката, посегна с ръка да притисне шията си и от клокочещото му гърло излезе задавен стон.
Лан дръпна Мандарб назад, щом втори тролок налетя отстрани срещу него, завъртя се и посече ръката му. Тролокът залитна и Андийр го прониза отзад.