Спомен за светлина

Все пак щеше да загуби. Воюваше срещу неизброима чет врагове, десетки Властелини на ужаса и дори няколко Отстъпници. Беше довел силата си в тази запушена долина и бе завзел най-скъпоценната част от земите на Тъмния - самото му подножие, черната планина. А вече и самото слънце си беше отишло, макар Айез Седай да твърдяха, че това ще отмине.

Итуралд пухна облаче дим от лулата си, докато караше коня си по билото над долината на север. Да, щеше да загуби. Но при тези ресурси щеше да го направи със _стил_.

Продължи по билото и стигна до точка над прохода към Такан’дар. Долината, дълбоко в сърцевината на Изпепелените земи, минаваше от изток на запад, с Шайол Гул на западната страна и прохода на източната. До тази наблюдателна позиция можеше да се стигне само след часове упорито изкачване… или с една бърза стъпка през портал. Удобно беше. Идеално за оглед на защитните му линии.

Проходът към Шайол Гул беше голям всечен в скалата каньон, напълно недостъпен от източната страна, освен през портал. С портал можеше да стигне на върха и да погледне долу в каньона, широк може би достатъчно, за да преминат през него петдесет мъже рамо до рамо. Съвършено гърло на бутилка. И можеше тук горе да постави стрелци, които да стрелят по идващите през прохода.

Слънцето най-после проби през чернилката горе, като капка стопена стомана. Айез Седай се бяха оказали прави. Все пак кипналите тъмни облаци се завихриха отново, сякаш за да погълнат цялото небе.

Тъй като Шайол Гул бе разположена в Изпепелените земи, въздухът беше толкова студен, че Итуралд носеше вълнено зимно наметало и дъхът му излизаше на бяла пара. Над долината висеше мъгла, по-тънка, отколкото докато ковачниците работеха.

Той пое обратно към дошлите с него хора. Ветроловки и други висши особи от Морския народ стояха загърнати в дълги палта, които бяха спазарили - скъпернически, разбира се, - преди да дойдат на север. Отдолу се показваше цветно облекло. То, както и многото украшения по лицата им, изглеждаха в странен контраст с убито кафявите палта.

Итуралд беше доманец. Много сделки беше имал с Морския народ. Ако се окажеха толкова неотстъпчиви в битка, колкото бяха в преговорите, щеше наистина да е доволен, че са с него. Бяха настояли да дойдат тук, за да могат да огледат долината и прохода към нея.

Жената най-отпред беше самата Надзорница на корабите, Зайда дин Парийд Черно крило. Ниска жена с тъмна кожа и сиви кичури в късо подрязаната черна коса.

- Ветроловките ти изпращат вест, Родел Итуралд - каза тя. - Атаката е започнала.

- Атаката ли?

- Носачът на вихри - каза Зайда и погледна към небето, където тъмните облаци кипяха и тътнеха. - Бащата на бурите. Иска да те унищожи със силата на гнева си.

- Вашите хора могат да се справят, нали?

- Ветроловките вече му се противопоставят със силата на Купата на Ветровете - каза Зайда. - Ако не беше така, вече щеше да ни е унищожил с бури.