Спомен за светлина

Един отчаян акт след друг. Да избиеш колкото може повече. Крещиш и пердашиш със сопата вълците, докато те разкъсват, и се надяваш да отнесеш поне един със себе си в сетния мрак.

Ръката му потръпна. С усилие се върна в настоящето и сегашната отбрана. Имаше чувството, че е водил губещи битки през целия си живот. Това налагаше своя отпечатък. Нощем често чуваше прииждащи тролоци - ръмжене, душене във въздуха, чаткане на копита по уличните камъни. Спомени от Марадон.

- Стегни се, приятелю - каза крал Алсалам, щом спря коня си до него. Гласът на краля звучеше успокоително. Винаги беше успявал да успокои другите. Итуралд беше сигурен, че търговците на Арад Доман са го избрали точно заради това. Напреженията се усилваха при търговия и война - а доманците в голяма степен възприемаха и двете като едно и също животно. Но Алсалам… той можеше да успокои изпаднал в бяс търговец, току-що загубил целия си флот в морето.

Итуралд кимна. Отбраната на тази долина. Трябваше да мисли само за отбраната на тази долина. Щеше да държи, да не позволи тролоците да изригнат от прохода в Такан’дар. Да го изгори дано, щеше да я държи _месеци_, ако това се окажеше нужно на Преродения Дракон. Всеки друг бой - всяка битка, която някой човек беше водил и водеше - щеше да е безсмислена, ако Итуралд изгубеше тук. Време беше да изиграе всяка хитрост, която знаеше, всяка отчаяна стратегия. Тук един миг забавяне можеше да спечели на Ранд ал-Тор времето, което му трябваше.

- Напомни на хората долу да стоят твърдо на позициите - каза Итуралд, докато оглеждаше долината с далекогледа. - Пригответе дънерите.

Адютантите предадоха заповедта и тя се пренесе през портал до отрядите. Ужасяващата сила на тролоците продължаваше да напира напред. Чудовищата стискаха огромни мечове, алебарди и куки, с които да смъкват конници. Прииждаха шумно, огрени от трещящите от облаците мълнии.

„Първо дънерите”, помисли Итуралд.

Щом тролоците стигнаха до средата на прохода, айилците от двете страни развързаха купищата намазани с масло дървесни стволове - вече имаше толкова много изсъхнали дървета в горите, че Итуралд не беше имал проблем да ги пренесе през порталите - и ги подпалиха.

Стотици горящи дънери се затъркаляха по склоновете от двете страни на прохода и се стовариха върху гъстата тролокска гмеж. Плътта пламваше от прогизналите с масло дървета. Зверовете ревяха, виеха или грухтяха според устата, муцуната или зурлата, която имаха. Итуралд вдигна далекогледа си и се загледа в тях с огромно задоволство.

Това чувство беше ново. В миналото никога не беше изпитвал задоволство от това да вижда как враговете му умират. О, беше доволен, когато планът му подействаше. Всъщност смисълът на боя бе точно в това: да видиш противника мъртъв, а твоите хора живи - но не беше имало _радост_ в това. Колкото по-дълго се бие човек, толкова повече вижда, че врагът е същество като него. Знамената се променят, но войниците са едни и същи. Искат да победят, но обикновено се интересуват повече от добрата храна, новото одеяло и здрави ботуши.