Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
Зое се върна, разресвайки косата си, и се мушна под одеялото при майка си. Жозефин я гушна. Бе дошло време за откровения. Зое винаги започваше с незначителни неща, преди да премине на по-сериозни теми. Жо обичаше тези моменти на непринудени разговори с дъщеря си. Питаше се кога ли Зое ще я лиши от ролята й на довереница. Беше неизбежно и го очакваше със свито сърце.
— Нали познаваш учителката по френски, г-жа Шокар… тя ни събра момичетата от групата и ни каза никога да не се превръщаме в наивни девойки, били сме способни да правим прекрасни неща и че е много по-лесно да живееш, като си мислиш, и аз можех да го направя, ако бях поискала…
Тя опъна крак, почеса се по прасеца, прибра го отново под одеялото, облягайки се на Жозефин.
— След което добави, че ни наблюдавала, всички сме били миловидни! Затова ни предупреждавала, че не искала след десетина години да ни види размекнати и депресирани! Досега не съм имала толкова суперготина даскалка. Кара ме да си мисля, че мога спокойно да остарея, след като може да имаш бели коси като нея и изобщо да не си стар. Човек е стар, когато е тъжен и когато натъжава другите. Ти например никога няма да остарееш, защото не натъжаваш никого.
— Благодаря ти, сега вече съм спокойна.
Жозефин чакаше продължението. Допря брадичка до косата на Зое, за да я насърчи да разтвори душата си докрай.
— Мамо, да ти кажа, Гаетан…
— Да, миличка…
— Ти беше права. Най-накрая ми каза истината. Трябваше му доста време, докато се реши да проговори.
— И?
— Предупреждавам те, суперотвратително е…
— Слушам те, стиснала зъби.
— Става дума за Домисий. Спипали са я точно когато… в училище…
— Когато какво?
— Ами… Не съм съвсем сигурна дали мога да ти кажа.
— Давай, миличка, ще го понеса, няма да трепна.
— Правела свирки в тоалетните за пет евро.
Жозефин се дръпна, потресена.
— Правела го още миналата година тук, в Париж, но там я спипали! Лъснала пред всички. И в училище, и в квартала. Вкъщи станала революция. Бабата едва не получила инфаркт. Гаетан отдавна го знаел, затова се беше вкиснал толкова и почти не ми говореше. Страхувал се е да не се разчуе… и изведнъж, бинго! Всички са в течение. Ама като ти казвам всички, значи, абсолютно всички! Дори продавачката в хлебарницата. Хилела се подигравателно, когато им подавала франзелите! Казвала, пет евро! Ох, извинявайте… Затова той не иска кракът му да стъпва в училище, а най-големият, Шарл-Анри, иска да го преместят в Париж, на пансион. Представяш ли си какво е у тях!
— Представям си.
— Бабата се опитала да я вразуми, да говори с… с Домисий, а тя само повтаряла, не ми пука, все ми е тая, дреме ми… Предпочитам да изживявам нещо ново и различно всеки ден, отколкото да не чувствам абсолютно нищо.
— Бедният Гаетан!
— Знаех, че прави разни работи с момчетата, но не можех да си представя, че било това!
В малката къща на семейство Манжен-Дюпюи в Мон Сент Енян бе дошъл часът за обяснения.
Бабата, г-жа Манжен-Дюпюи, бе събрала семейния съвет в малката дневна. Изабел Манжен-Дюпюи, Шарл-Анри, Домисий и Гаетан бяха насядали край масата. Дядото, г-н Манжен-Дюпюи, бе предпочел да не присъства. Това са семейни дела и ти най-добре се справяш с подобни работи, бе казал той на съпругата си, искрено щастлив, че е успял да се измъкне.
— Нали се сещаш, че ми дреме на… какво си мисли древната — предизвикателно заяви Домисий, паркирайки миниполата си на един раздрънкан стол. — Тук е направо отврат, искам да се върна в Париж. Тук има само буржоа, жалки, скапани тъпаци, които се дуят само защото са ударили един джойнт…
Беше се гримирала крещящо в черно, бе изрисувала устните си в кървавочервено и запушила уши със слушалките на айпода. Не спираше да се върти на стола с надеждата баба й да забележи татуировката ниско на талията й и да се спомине, покосена от сърдечен удар.
Шарл-Анри бе забил поглед в тавана, а Гаетан седеше с наведена глава. Не искаше повече да се връща в гимназията. Голямо чудо, ако изгуби една година… И той също искаше да се върне в Париж. Тук нищо не можеше да остане скрито, всички коментираха и шушукаха.
Изабел Манжен-Дюпюи правеше опити да седи с изправени рамене и мислеше за мъжа на живота си. Той щеше да я отведе далече от тази каша и двамата щяха да заживеят щастливо… Животът не е тъжен, когато си влюбен. А тя беше влюбена.