Момчешки живот

— Мисля, че ще е доста трудно — каза той.

— Сър?

— Г-ца Синьогласна занесе папагала при д-р Лезандър преди няколко седмици. Имал мозъчна треска или нещо подобно, дето го прихващат птиците. Така и казал докторът. Та така де, птицата гушнала букетчето. Какво има, Дик?

— Виж го само този! — каза г-н Моултри, ръкомахайки към мъжа, който се зъбеше от телевизора. — Казва се Линкълн Рокуел. Проклетото копеле оглавява Американската нацистка партия, можеш ли да повярваш каква простотия!

— Американски нацисти? — видях как вратът на г-н Осбърн почервенява. — Искаш да кажеш, че съм помагал да ги наритаме хубавичко в Европа, а сега са цъфнали право тука, в Съединените щати?

— Казва, че щели да превземат страната! — обясни му г-н Моултри. — Само го чуй какви ги плещи, ще се пукнеш от смях!

— Ако успея да го докопам, ще му се пукне грозната глава!

Бях на път да изляза, с натежала от мисли глава. Но точно тогава чух г-н Моултри — когото бившият шериф Еймъри бе обявил за член на Ку-клукс-клан — да се изсмива и да казва:

— Е, поне едно нещо е схванал вярно! Викам всички негра да си ги товарим на корабите да си ходят за Африка! Абсолютно сигурно е, че не бих искал да ми влизат в къщата, като определени хора, дето си канят негрото Лайтфут да влиза пред предната врата!

Дочух тази забележка и знаех към кого е прицелена. Спрях и го погледнах. Г-н Моултри се хилеше и говореше с г-н Осбърн, човекът на телевизионния екран дърдореше за „расова чистота“, но дебелакът ме гледаше с ъгълчето на окото си.

— Да, къщата ми е моята крепост! Със сигурност не бих искал да си усмърдявам крепостта като каня негро да ми влиза и да се настанява у дома! Ами ти, Юджийн?

— Линкълн Рокуел, а? — каза г-н Осбърн. — Страхотно име за нацист!

— Струва ми се, че някои хора би трябвало да проявят малко ум, а не да другаруват с негра, нали, Юджийн? — продължи да настъпва г-н Моултри, хвърляйки въдица за мен.

Най-сетне казаното успя да проникне в главата на г-н Осбърн. Той погледна Дик Моултри така, все едно вижда пред себе си мухлясало сирене.

— Един човек на име Ърни Грейвърсън ми спаси живота в Европа, Дик. Беше по-черен и от асо спатия!

— О… чуй сега… нямах предвид… — усмивката на г-н Моултри бе много жалка. — Е — каза той, мъчейки се да запази достойнство, — винаги има един-двама с мозък на бели в главата, вместо на горила!

— Мисля — каза г-н Осбърн, стягайки върху рамото на г-н Моултри хватката на пръстите си с надписа US ARMY и влагайки малко мускулна сила в натиска, — че е най-добре да си затвориш устата, Дик!

Г-н Моултри не пророни и звук повече.

Излязох от „Брайт Стар“ и оставих зад гърба си мъжа с кафявата униформа, който даваше интервю по телевизията. Завъртях педалите на Рокет към дома, а блатовете се возеха в кошницата на колелото. Но по целия път умувах за синия папагал — наскоро починалият син папагал, по-точно — който говореше немски.