Момчешки живот

Не беше кой знае какво заведение, просто няколко маси в сепарета и барплот, където клиентите можеха да седнат на високи столове и да си приказват с двете сервитьорки — старата г-жа Маделин Хъкаби и по-младата Кари Френч. Трябва да призная, че г-ца Френч обираше повечето внимание, понеже беше руса и хубава, а г-жа Хъкаби приличаше на две мили разкъртен път. Но тя работеше като сервитьорка в „Брайт Стар“ още отпреди да се родя и управляваше заведението с железен поглед. „Брайт Стар“ не беше особено натоварен в този час от деня, но все пак имаше няколко души, които пиеха кафе, повечето — възрастни пенсионери. Г-н Каткоут беше сред тях, седеше в едно сепаре и четеше вестник. Телевизорът над барплота беше включен. А на барплота седеше и се хилеше на г-ца Френч не друг, ами китоподобният г-н Дик Моултри.

Той ме видя и усмивката му изчезна като призрак при първи петли.

— Здравей! — каза ми г-ца Френч и засия в слънчева усмивка, щом се приближих до барплота. Ако не бяха конските й зъби, като нищо щеше да е сладка като Чили Уилоу. — Какво мога да направя за теб?

— Г-н Осбърн тук ли е?

— Несъмнено.

— Мога ли да говоря с него, ако обичате?

— Почакай минутка — тя отиде до прозореца между тезгяха и кухнята. Забелязах, че големият корем на г-н Моултри се притиска към ръба на барплота, когато той се наведе да се вгледа в краката й. — Юджийн? Някой иска да говори с теб!

— Кой? — чух го да пита.

— Кой? — предаде ми въпроса г-ца Френч.

Тя не се движеше в моите кръгове, а аз не идвах в „Брайт Стар“ достатъчно често, че да ме разпознава.

— Кори Макенсън.

— О, ти не си ли момчето на Том? — попита тя и аз кимнах. На г-н Осбърн тя предаде: — Момчето на Том!

Баща ми, също като „Бийч Бойс“, го познаваха навсякъде. Усетих, че г-н Моултри ме гледа. Той си сръбна шумно от кафето си, опитвайки се да привлече вниманието ми, но аз не благоволих да му отделя време.

Г-н Осбърн мина през люлеещата се врата. Носеше престилка и бяла шапка и бършеше ръцете си в кърпа.

— Здрасти — каза ми. — Какво мога да направя за теб?

Г-н Моултри се наведе напред, наострил уши и корем.

— Може ли да седнем? — попитах. — Ето там, да речем? — махнах в посока на едно сепаре отзад.

— Предполагам. Води ме!

Когато се настанихме и седнах с гръб към г-н Моултри, казах:

— Бях в къщата на г-ца Глас, когато доведохте Уинифред за урока й по пиано.

— Спомням си, да.

— А спомняте ли си папагала? Казахте, че псувал на немски.