Момчешки живот
- Автор: МакКаммон Роберт Рик
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Изток-Запад“
- ISBN: 978-619-152-271-2
- Переводчик: Елена Павлова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Момчешки живот». Краткое содержание книги:
— Ще се оправиш — казах му.
Гледах как на ръба на устата му се надува кърваво мехурче от слюнка.
— Много се радвам, че видях Снегопад! — заяви Дейви Рей. — Не бих го пропуснал за нищо на света.
Той помълча. Чуваше се само мекото влажно съскане на дъха му. Апаратът бип… бип… бипкаше.
— Май е най-добре да тръгвам — казах и понечих да се надигна.
Мраморнобялата му ръка ме сграбчи.
— Разкажи ми приказка! — помоли Дейви Рей.
Поспрях се. Той ме гледаше с гладен поглед. Отпуснах се отново на мястото си. Той продължаваше да ме стиска за ръката и не я дръпнах. Пръстите му бяха студени.
— Добре — казах. Трябваше да си я измислям в движение, както и приказката за вожда Пет Гръмотевици. — Имало едно момче.
— Аха — съгласи се Дейви Рей, — трябва да има момче.
— Това момче стигало само да си го помисли и се озовавало на други планети. Това момче можело да има червен марсиански пясък по гуменките си и да кара кънки на Плутон. Можело да се вози на колелото си по пръстените на Сатурн и да се сражава с динозаври на Венера.
— Можело ли да ходи на Слънцето, Кори?
— Разбира се, че можело. Можело да ходи на слънцето всеки ден, ако му се искало. Там отивало, когато искало да хване хубав тен. Просто си слагало слънчевите очила и ходело там, а после се връщало кафяво като орехова черупка.
— Сигурно там е много горещо, нали? — попита Дейви Рей.
— Момчето си носело и ветрило — заявих. — Та то било приятел с всички крале и кралици на планетите и посещавало постоянно дворците им. Ходело в червения пясъчен замък на крал Лудвиг Марсиански и в облачния дворец на крал Николъс Юпитерски. Помогнало да разтърват спречкването между крал Зантас от Сатурн и крал Деймън от Нептун, когато те почнали война заради собствеността върху една комета. Отишло до огнения замък на крал Бърл Меркуриански и на Венера помогнало на крал Суейн да построи замък във високата синя трева. На Уран крал Фарън го помолил да остане цяла година и да стане адмирал на ледения му военноморски флот. О, всички благородници познавали това момче! Знаели, че никога няма да има друго момче също като него, дори и ако всички звезди и планети изгорят и се запалят по милион пъти. Понеже той бил само един на цялата земя, който можел да крачи между световете, и единственият, чието име било изписано в адресниците на всички…
— Кори?
— Да?
Гласът на Дейви Рей бе започнал да звучи замаяно.
— Много ми се ще да видя облачен замък, а на теб?
— На мен също — казах.
— Леле! — Дейви Рей вече не гледаше към мен. Гледаше някъде другаде, като самотен странник на път да се пренесе в обетована земя. — Никога не съм се боял да летя, нали?
— Никога.
— Ужасно съм уморен, Кори! — той се намръщи, а червената лига се стече надолу по брадичката му. — Не ми харесва да съм толкова уморен.
— Трябва да си починеш тогава — казах. — Ще дойда да те навестя утре.
Смръщването на Дейви Рей отмина. По устните му пробяга усмивка.
— Не и ако ида на слънцето утре. След това ще съм хванал тен, а ти ще си киснеш тук и ще си трепериш.
— Кори? — обади се г-жа Кълан. — Кори, лекарят трябва да влезе при него!
— Да, госпожо! — изправих се.
Студената ръка на Дейви Рей продължи да стиска моята за няколко секунди, после се изплъзна.
— Ще се видим — казах през кислородната палатка. — Става ли?
— Сбогом, Кори! — каза Дейви Рей.
— Сбо… — спрях се. Сетих се за г-жа Невил в първия ден на лятото. — Довиждане! — казах му и минах покрай майка му на път към вратата.
В гърлото ми още преди да изляза напираше ридание, но стисках здраво зъби. Както бе казала и майката на Чили Уилоу, можех да го понеса.
Нямаше с какво повече да помогнем. Подкарахме към къщи по мъгливото Шосе 16, където Среднощната Мона се стрелкаше в търсене на любовта. Не си говорехме — във времена като тези думите са като празни съдове. У дома зеленото перо лежеше на пода там, където бе паднало — прибрах го на мястото му в кутията за пури.
В неделя сутринта се събудих сепнат. В очите ми напираха сълзи, а слънчевата светлина чертаеше ивици по пода на стаята. Татко стоеше на вратата, облечен със същите дрехи, които бе носил и вчера цял ден.