Момчешки живот

Татко млъкна. Само кокалчетата му пукаха.

— Това е просто един супермаркет — казах.

— Първият — уточни той.

Присви очи и може би в течение на минута се взираше в езерото, докато вятърът рисуваше шарки по повърхността му.

— Чувам те — каза тихо.

Знаех на кого говори.

— Татко? Хайде да се прибираме!

— Ти върви. Аз ще си поседя тук и ще послушам приятеля си.

Чувах вятъра и враните, но знаех чий друг глас звучи в ушите на татко.

— Какво ти казва той, тате?

— Повтаря все същото от самото начало. Казва, че никога няма да ме остави на мира, докато не сляза с него долу, в мрака.

Очите ми се напълниха със сълзи. Примигнах, за да ги прогоня.

— Няма да слезеш, нали?

— Не, синко — отвърна баща ми. — Не и днес.

За малко да му кажа за д-р Лезандър. Устата ми се отвори, но мозъкът ми постави въпроса: а какво да кажа на баща си? Че д-р Лезандър не пие мляко и е нощен бухал, а Върнън Такстър вярва, че това са качествата, нужни на един убиец? В крайна сметка от устата ми излезе следното:

— Дамата има голям опит, татко. Тя може да ти помогне, ако я помолим.

— Дамата — повтори той със задавен глас. — Тя изигра страхотен номер на Пищака Блейлок, нали?

— Да, сър, така стори. Тя може да ни помогне, ако отидем да се срещнем с нея.

— Може и така да е. Може и да не е — татко се намръщи, сякаш мисълта да помоли Дамата за помощ му причинява дълбока болка. Определено нямаше как да е по-мъчителна от тази, която вече изпитваше и в плен на която се гърчеше. Когато гримасата му отмина, той отбеляза: — Знаеш ли какво? Ще попитам приятеля си какво мисли той.