Момчешки живот

— Та папагалът — каза ми той и усмивката му се разшири. — Този син папагал. С какво невероятно умение ругаеше! Нищо чудно обаче, а? След като принадлежи на госпожица Синьогласна…

— Предполагам, че не.

Дотогава не предполагах, че има и възрастни, които й казват г-ца Синьогласна.

— За какво точно става дума, Кори? Ама наистина.

— Искам да стана писател — отвърнах, макар да не знаех защо го казвам. — Такива неща са ми интересни.

— Писател ли? Да пишеш разкази и тъй нататък?

— Да, сър.

— Чини ми се, че това е доста тежка нива за оран — готвачът сложи лакти на масата. — И това е като… проучване за някакъв разказ, така ли?

— Да, сър! — бях зърнал лъч светлина. — Да, сър, точно така!

— Нали не пишеш разказ за госпожица Синьогласна?

— Пиша… разказ за един папагал — казах. — Който говори немски.

— Така ли? Бре да му се не види! Когато бях на твоите години, исках да стана детектив или войник. Поне едното ми желание се сбъдна… — той се вгледа в татуираните си пръсти. — Мисля, че може би щеше да ми е по-добре да съм детектив — каза с тиха въздишка, която говореше много за това какво представлява истинският войниклък в сравнение с преиграването на сцени от „Битка“ в горите.

— Можете ли да си спомните какво още каза папагалът, г-н Осбърн?

Той изсумтя, но усмивката му все още бе дружелюбна.

— Ако имаш твърдо намерение да станеш писател, значи напредваш по пътя. Толкова ли е важно за теб да знаеш всичко?

— Да, сър. Наистина е важно.

Г-н Осбърн се поколеба, обмисляйки това изказване. След това отбеляза:

— Всичко беше объркано всъщност. Няма кой знае какъв смисъл.

— Просто искам да знам.

— Да видим тогава. Трябва да си попренавия мозъка. Ще ти кажа една тайна… — той се наведе малко напред. — Когато работиш за г-жа Хъкаби, чуваш много лоши думички!

Потърсих с поглед сервитьорката, но тя или беше в кухнята, или в тоалетната.

— Помня, че папагалът каза нещо за… — готвачът притвори очи, ровейки се в спомените. — Кой знае?

— Не можете ли да си спомните? — настоях.

— Не, това каза той — г-н Осбърн отвори очи. — „Кой знае?“ Това повтаряше папагалът, когато не сипеше ругатни.

— Кой знае какво? — попитах.

— Идея си нямам. Просто „Кой знае?“ това е всичко, което успях да разбера. Това и още нещо, което звучеше като име.

— Име ли? Какво беше то?

— Ханафорд, струва ми се. Или поне ми звучеше горе-долу така. „Хана Фьорд“, сетих се.

— Може и да бъркам, разбира се. Чух името само веднъж. Но определено не бъркам за ругатните, може да ми вярваш!

— А помните ли как г-ца Зелено… ъъъ… Катарина Глас каза, че папагалът полудявал, когато му свирят онази песен? — опитах се да се сетя как се казваше. — „Бютифъл Дрийм“?