Червени морета под червени небета
- Автор: Линч Скот
- Серия: Джентълмените копелета #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Червени морета под червени небета». Краткое содержание книги:
Кулата на греха е най-изтънченият, най-прочутият и най-силно охраняваният дом за хазарт на света. Уставът за поведението в Кулата на греха е неписан, но строг като устава на религиозна секта. Съвсем просто и съвсем неоспоримо, ако те хванат да мамиш тук, това означава смърт. Предизвикателство, на което Локи Ламора не може да устои...
.... но перфектното престъпление на Локи ще трябва да почака.
Скот Линч изплита интригуваща и завладяваща история, приказка за безбрежни морета и за вероломни хитрости, за вярност и предателство, за дружба, изпитана в най-критични моменти. Напрегнато действие, изпълнено с вълнуващи обрати и коварни съзаклятия - романът на Линч е безспорен хит и възпламеняващо четиво за всички любители на приключенията и изкусната измама.
— Объркан изглеждаш, Червена вахта.
— Просто… Чух вика и си мислех, че вълнението ще е по-голямо. Това Порт Продигал ли ще да е?
— Не. Да, Островите на призрачните ветрове са, но сега приближаваме едва най-крайните. Лоши места. Змийският петров, Копелдашката скала, Опаловите пясъци. Хич не щем да припарваме там. До Продигал има още два дни, а при такъв вятър няма да е както ние искаме, нали?
— Как така?
— Ще видиш. — Утгар се ухили. Беше му приятно, че разполага с тайни знания. — Няма как да не видиш. Върви се наспи за хубост. След два часа пак си на мачтите.
2
Островите на призрачните ветрове постепенно се скупчваха около „Орхидеята“ като банда разбойници, бавно и с кеф настъпващи към целта си. По хоризонта, някога чист, никнеха острови, покрити с гъсти, обвити в мъгла джунгли. Тук-там стърчаха високи черни върхове и се оригваха на пара и пушек към натежалите сиви небеса. Дъждът се лееше като завеса — не безмилостните морски бури, а безразличната пот на тропиците, топла като кръв и едва раздвижвана от ветреца на джунглата; Докато напредваха на запад, водите изсветляха от кобалта на дълбините, през небесносиньо до прозрачен аквамарин. Тук кипеше живот — птици кръжаха в небето, риби се стрелкаха на сребърни облаци из плитчините, следвани от злокобни силуети, по-едри от хора. Те ги следваха мудно и по дирята на кораба — акули коси, сини вдовци, кутсузлии от рифовете, кинжалоперки. Най-зловещи бяха местните вълчи акули, чиито гърбове с пясъчен цвят се сливаха с бледата мараня под кораба. Набито око трябваше, за да забележиш призрачните несъответствия, които ги издаваха, че се спотайват там и имаха обезпокоителния навик да кръжат под лайнените въжета.
Локи благодареше на боговете, че никак не ги биваше в скачането.
Един ден и половина те продължиха да плават, като се накреняваха, за да избегнат рифовете и по-дребните острови. Дракаша и Делмастро като че познаваха района наизуст и рядко се навеждаха и мърмореха над картите на капитана. Локи започна да мярка в плитчините и по скалите човешки отпадъци — тук полуразрушена мачта, там стърчащите ребра на скелета на древен кил върху пясъчното дъно. По време на една следобедна вахта той забеляза стотици ракообразни същества колкото кучета, накупчени около преобърнатото дъно на корабен корпус. Щом „Орхидеята“ ги подмина, създанията вкупом побягнаха от своя изкуствен риф и разпениха водата наоколо до бяло. След мигове вече никакви ги нямаше.
След няколко часа Локи сдаде вахтата. Усещаше как сред екипажа наоколо се трупа напрежение. Имаше някаква промяна. Дракаша неспирно сновеше по квартердека, беше сложила извънредни постове по мачтите и се съвещаваше шепнешком с Делмастро и Мумчанс.
— Езри не иска да ми каже какво става — рече Джийн в отговор на тънкия, както той си въобразяваше, намек на Локи. — В момента тя е само лейтенант, не е Езри.
— Това само по себе си ни подсказва нещо — отвърна Локи. — Подсказва ни да обуздаем доброто си настроение.
Вечерта, при смяната на вахтата, Дракаша свика целия екипаж. Всички Орхидеи — огромна, потна и тревожна маса от мъже и жени, впериха очи в перилата на квартердека и зачакаха капитанът да заговори. Слънцето бе диск от горяща мед, увенчал покритите с джунгли хълмове право срещу тях. Огнени цветове пълзяха нагоре през струпаните слоеве облаци. Навсякъде около тях островите потъваха в мрак.
— Е… — заговори Дракаша. — Просто и ясно. Ветровете през последните няколко дни духаха адски стабилно от Юг. Можем да пуснем котва в Продигал довечера, но не можем да минем през Търговския проход.
Тълпата замърмори. Лейтенант Делмастро застана до капитана, отпусна длан на колана си с оръжия и се провикна:
— Тихо! Пикнята на Переландро! Повечето от нас са минавали през това!
— Така е — потвърди Дракаша. — Изпълнете сърцата си с храброст, Орхидеи. Ще постъпим, както обикновено. Червената вахта, починете си. След няколко часа очаквайте целият екипаж да бъде призован. След това — никакво спане, никакво пиене и никакво ебане, докато не се приберем у дома невредими. Синята вахта, вие застъпвате. Дел, погрижи се за новаците. Обясни им всичко.
— Какво да ни обясни? — Локи се огледа. Екипажът се разпръсваше и въпросът му увисна във въздуха.
— До Порт Продигал се стига по два пътя — обясни Джабрил. — Първо, Търговския проход, това е северно от града. Казват, че е дълъг дванайсет мили. Лъкатушни, само завои и плитчини. В най-добрия случай се минава бавно, но ако духа и силен южен вятър, да му пикаеш на прохода! Ще ни отнеме няколко дни.