Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

Копиеносецът дълго не откъсна поглед от странната гледка. Най-накрая вдигна глава и огледа като обезумял пещерата, сякаш уплашен, че някой го наблюдава. Лицето му беше печално, но очите му горяха трескаво. В този миг Саймън почти го позна, но мислите му си останаха все тъй неясни и щом русокосият пак се обърна към скелета, приликата се стопи.

Мъжът пусна копието и с разтреперани пръсти се опита да отдели ръката на скелета от дръжката на меча. Един от пръстите се отчупи. Мъжът го задържа за момент с неразгадаемо изражение, след което целуна костицата и я пъхна под ризата си. Щом освободи дръжката на меча, остави факлата и я стисна решително. Опря ботуша си в сводестата гръдна кост на дракона и дръпна. Мускулите му се напрегнаха, жилите на врата му се издуха, но мечът не помръдна. Мъжът си почина за момент, плю на дланите си и отново стисна меча. Най-накрая той се измъкна от нащърбената дупка между блещукащите червени люспи.

Мъжът вдигна меча и го огледа с широко отворените си очи. В първия момент на Саймън му се стори, че острието му е грубо и недодялано парче метал, но грациозната извивка се долавяше и под съсиреците драконова кръв. Мъжът го огледа с нескрито възхищение, граничещо с искрен копнеж, след което го свали и отново се огледа, сякаш все още уплашен, че някой го наблюдава. Вдигна факлата и закрачи обратно към сводестия вход на залата, но спря, върна се и заоглежда крака и ноктестата лапа на дракона. След продължителен размисъл коленичи и започна да реже с почернелия меч като с трион в най-тънкото място на крака, точно пред зашипеното крило.

Беше непосилен труд, но мъжът беше млад и добре сложен. Докато се напрягаше, оглеждаше неспокойно сенчестите кътчета на огромната зала, сякаш го наблюдаваха хиляди изпълнени с презрение очи. По лицето му се стичаха потни ручейчета. Сякаш беше обсебен, обладан от някакъв обезумял дух. Когато беше прерязал половината, внезапно се изправи, започна да нанася мощни удари с меча и във всички посоки се разлетяха отцепени отломки плът. Саймън, все така безпомощен, но изумен, видя, че от очите на мъжа бликат сълзи, а младежкото му лице се е изкривило от болка и ужас.

Най-накрая нокътят се откъсна и се търкулна на пода. Разтреперан като ужасено дете, мъжът напъха меча в колана си и вдигна огромния нокът на рамото си като говежди бут. С изкривено в мъчителна гримаса лице той излезе, олюлявайки се, от залата и потъна в тунела.

„Той усети призраците на ситите — прошепна му ангелът. Саймън беше така впечатлен от страдалческия израз на мъжа, че гласът й го стресна. — Усети, че се срамуват заради лъжата му“.

„Не разбирам. — Нещо се прокрадваше в паметта му, но пък толкова отдавна беше потънал сред мрака… — Какво беше това? И кой е другият — скелетът на този, който е убил дракона?“