Републиката на крадците [bg]

— Разбирам, че си ядосана на това как се развиха някои неща — каза Локи. — Знаеш, че те слушах.

— Знам.

— И знаеш, според мен беше права за някои неща. Но Окови беше щедър човек. Щедър и грижовен човек независимо от недостатъците си.

— Не говоря за това. Той отчаяно искаше семейство. Осъзнавал ли си това някога?

— Разбира се. Никога не съм го смятал за недостатък.

— Често си мисля, че искаше семейство повече, отколкото банда.

— Отново…

— В нашата професия съвестта е баласт — каза тя, взряна в кехлибарената празнота на полупълната си чаша. — Не се заблуждавай, той окова всеки един от нас. Дори Кало и Галдо, мир на душите им. Колкото и да мислеха предимно с ония си работи, иначе казано — с топките си, дори и те в крайна сметка бяха посвоему мили. Окови накрая хвана всички ни, здраво и непреклонно.

Втората им вечеря, ден след алхимичното „произшествие“ в „Знакът на Черен ирис“, се провеждаше на „Веселия скитник“, плоска баржа-ресторант с градини и лакирани паравани. Баржата беше плавала кратко през сърцето на Картейн, под странната музика на моста от елдерграс, преди най-накрая да пусне котва в река Амател, точно преди Понта Корбеса. Докато небето потъмняваше и алхимичните фенери светваха, малки лодки прекарваха други гости до брега и обратно, но Локи и Сабета така и не напуснаха избраната маса на кърмата на баржата.

— Не мога да повярвам, че чувам това от някого, излязъл от Хълма на сенките — каза Локи. — Това ли би предпочела? Да те бият и да те оставят да гладуваш? Може би и да ляга с теб тук-там, когато му е удобно?

— Разбира се, че не…

— Сабета, знаеш колко много те уважавам, но ако не разбираш какъв проклет късмет извадихме, когато Окови ни избра, трябва да оставиш бирата моментално.

— Не съжалявам за удобствата на образованието. Нямаше грешка в грижите си. Освен за едно… Запали в нас искрата на нежността и ни остави да се преструваме, че няма да ни коства нищо.

— Мислиш, че трябваше да сме по-жестоки? Готови да се нахвърлим един върху друг като акули на кръв както всяка една проклета банда около нас? Не знам какво те прихваща, но това, което Окови възпита в нас, не беше слабост. Беше преданост. А предаността е страхотно оръжие.

— Можеш да си позволиш лукса да смяташ така.

— О, не отново! Ситуацията с Джийн, нали? Най-просто казано, прекрасна, не смей да седиш тук и самодоволно да ми завиждаш за приятелство, което аз запазих, а ти изостави.

Тя сложи бирата си на масата и го погледна студено. След това, точно когато сърцето на Локи се сви в очакване на още едно от обичайните им недоразумения, ледът се стопи и Сабета опита да се усмихне. Свирна, имитирайки свистенето на стрела, и хвана въображаемата стрела току пред сърцето си.