Първото правило на магьосника
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Първото правило на магьосника». Краткое содержание книги:
А истината е страшна и причинява болка. На Ричард, избрания Търсач, е поверен Мечът на истината.
Заедно с красивата и загадъчна Калан той трябва да се изправи срещу зловещите магии на Мрачния Рал, да спаси света от тежките проклятия, от ужасяващите чудовища (хора и зверове) и страшните сенки.
Загадки, чудеса, магии и мистерии се редуват в един завладяващ сюжет с непредсказуема развръзка.
— Моля те, Шота — прошепна той, — казах ти желанието си. Изпълни го.
— Желанието ти, скъпи Ричард, е изпълнено — прошепна тя тъжно.
Той се обърна към Калан. Змиите все още пристягаха тялото й.
— Шота, ти обеща.
— Обещах да не я убивам и да я оставя да си тръгне. Ще си тръгнете заедно, няма да я убия. Но тя все още представлява опасност за мен. Ако кротува, змиите нищо няма да й направят.
— Каза, че Калан би се опитала да те убие. Не е вярно; тя ме доведе тук, защото се нуждае от помощ, също както и аз. Макар и да не е искала да ти причини зло, ти щеше да я убиеш. А сега й причиняваш и това!
— Ричард — Шота замислено докосна с пръст брадичката си, — ти дойде тук с презумпцията, че съм зла, нали така? Макар да не знаеше нищо за мен, беше готов да ми причиниш зло заради онова, което роди главата ти. Беше решил да вярваш на онова, което другите говорят за мен. — В гласа й нямаше злоба. — Така говорят хората, които ми завиждат или се страхуват от мен. Освен това казват, че било грешно да се използва огън, че който използва огън, е зъл. Това прави ли твърдението вярно? Хората казват, че старият магьосник е зъл, че причинява смъртта на невинни. От това думите им стават ли верни? Някои от Калните казваха, че си донесъл смърт на селото им. От това, че глупаците го казват, то става ли вярно?
— А що за човек би се опитал да ме накара да повярвам, че е мъртвата ми майка? — попита с горчивина той.
Шота изглеждаше явно наранена.
— Обичаш ли майка си?
— Разбира се.
— Какъв по-голям дар би могъл да ти направи някой от това да ти върне някого, когото си обичал? Не се ли почувства щастлив да видиш отново майка си? Помолих ли те за нещо в замяна? Поисках ли да ми платиш? За миг ти дадох нещо прекрасно, чисто, живия спомен за любовта към майка ти, за нейната любов към теб, нещо, което никога няма да разбереш какво ми е струвало. И ти казваш, че това било лошо? За благодарност искаш да вземеш главата ми с меча си?
Ричард преглътна тежко, но не каза нищо. Отклони поглед от очите й и изведнъж, неочаквано, изпита срам.
— Нима мисълта ти е дотам отровена от чуждите приказки? От страховете им? Всичко, което искам, е да бъда съдена по делата си, да бъда считана за тази, която съм, а не която другите казват, че съм. Ричард, не ставай войник в тази безмълвна армия от глупци.
Ричард стоеше безмълвен.
— Огледай се — каза Шота, простирайки ръка около себе си. — Това място грозно ли е? Зло?
— Това е най-красивото място, което съм виждал някога — призна Ричард с тих глас. — Но това не доказва нищо, какво ще кажеш за другото място, там горе? — Той посочи с брадичка мрачните гори над главите им.
Тя хвърли бърз поглед.
— Гледай на него като на защитен ров — гордо се усмихна Шота. — Пази ме от глупците, които биха могли да ме наранят.
Ричард остави за накрая най-тежкия си въпрос.
— А какво ще кажеш за него? — той погледна към сенките, където седеше Самюъл и гледаше с искрящи жълти очи.
С изпълнен със съжаление глас тя заговори, като не сваляше поглед от Ричард.
— Самюъл, ела тук.
Отвратителното същество изпъпли по тревата към господарката си, умилквайки й се, като издаваше странен гърлест звук. Очите му се бяха втренчили в меча, без да помръдват. Ръката й се плъзна надолу и нежно започна да гали сивата глава. Шота дари Ричард с топла, смела усмивка.
— Мисля, че трябва да направя едно формално запознанство. Ричард, радвам се да те запозная със Самюъл, твоя предходник. Предишният Търсач.
Безмълвен, с широко отворени очи, Ричард сведе поглед към компаньона.
— Моят меч! Давай! — започна да се протяга Самюъл. Шота предупредително го повика по име, без да сваля поглед от Ричард, и малкото същество на мига дръпна ръцете си, притискайки се отново до хълбока й. — Моят меч — тихичко се оплака той на себе си.
— Защо изглежда така? — предпазливо попита Ричард, страхувайки се от отговора.
— Наистина не знаеш, нали? — вглеждайки се в лицето му, Шота повдигна вежда. Тъжната й усмивка отново се върна. — Магията. Нима магьосникът не те е предупредил?
Ричард бавно поклати глава, устата му не можеше да произведе никакви думи. Езикът му залепна за небцето.
— Е, в такъв случай предполагам ти предстои разговор с него.
Насили се да каже нещо, но едва успя.
— Искаш да кажеш, че магията ще направи това с мен?
— Съжалявам, Ричард, не мога да ти отговоря на този въпрос — тя въздъхна тежко. — Един от талантите ми е, че виждам изтичащото време, начина, по който събитията се вливат в бъдещето. Но в случая се касае за магия, магия, направена от магьосник, която не мога да видя; сляпа съм за нея. Не виждам как се носи напред.