Първото правило на магьосника
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Първото правило на магьосника». Краткое содержание книги:
А истината е страшна и причинява болка. На Ричард, избрания Търсач, е поверен Мечът на истината.
Заедно с красивата и загадъчна Калан той трябва да се изправи срещу зловещите магии на Мрачния Рал, да спаси света от тежките проклятия, от ужасяващите чудовища (хора и зверове) и страшните сенки.
Загадки, чудеса, магии и мистерии се редуват в един завладяващ сюжет с непредсказуема развръзка.
Магията се втурна през тялото му. Яростта го облада. Огънят се стовари отгоре му. Ушите му забучаха. Той обърна лице, затвори очи, задържа въздуха си и стисна зъби, очаквайки да умре всеки момент. Но нямаше друг избор. Вещицата беше единственият им шанс. Не можеше да допусне да бъде убита.
Ударната вълна го избута назад. Почувства топлината. Дори със здраво стиснати очи можеше да види светлината. Магьосническият огън нададе яростен вой, щом докосна меча, и се взриви наоколо.
Настъпи тишина. Ричард отвори очи. Огъня го нямаше. Зед не си губеше времето. Вече бе хвърлил шепа магически прах. Той се приближаваше, блестейки. Ричард зърна нещо, което се приближаваше към него в гръб, магически прах, хвърлен от вещицата. Той блещукаше като ледени кристали и потушаваше блясъка от праха на Зед, стовари се върху магьосника.
Зед замръзна на място, неподвижен, с една ръка издигната във въздуха.
— Зед!
Никакъв отговор. Ричард се извърна към вещицата. Тя вече не беше майка му. Шота беше облечена в тънка прозрачна рокля, в която се преливаха различни нюанси на сивото, лекият вятър развяваше полите и свободните й краища. Плътната й, гъста кафява коса падаше на вълни, гладката й кожа беше превъзходна. Бадемовите й очи искряха срещу него. Жена, красива като замъка, който се издигаше зад нея, като заобикалящата я долина. Толкова привлекателна, че дъхът му едва не спря, по-точно щеше да спре, ако не беше яростта му.
— Моят герой — каза тя. Това вече не беше гласът на майка му, но пък бе копринен, чист, приятен. Лукава усмивка се плъзна по плътните й устни. — Абсолютно ненужно, но важно е желанието. Впечатлена съм.
— А това какво е? Още едно видение на мисълта ми? Или е истинската Шота? — яростта му бушуваше. Прекрасно можеше да различи яда, извиращ от меча, но реши да не го прибира.
Усмивката й грейна.
— Тези дрехи наистина ли си ти? — подразни го тя. — Или са нещо, което носиш временно, за да обслужат някаква цел?
— Каква е целта на онова, което си в момента?
Тя повдигна вежда.
— Ами да ти се харесам, Ричард. Това е всичко.
— Чрез малко илюзия!
— Не — гласът й стана по-нежен. — Това не е илюзия, такава се показвам пред себе си, поне през по-голямата част от времето. Това е нещо истинско.
Ричард не чу отговора й и посочи с меча си нагоре по пътя.
— Какво направи на Зед?
Тя сви рамене и отвърна поглед със скромна усмивка.
— Само му попречих да ме нарани. Нищо му няма. Поне засега. — Бадемовите очи заискриха изпод веждите й. — Ще го убия по-късно, след като си поговорим.
Той стисна по-здраво меча си.
— Ами Калан?
Шота отправи очи към Калан, която стоеше неподвижна, бледа, с трепереща уста, с поглед, който следеше всяко движение на Шота. Ричард знаеше, че Калан се страхува от Шота повече, отколкото от змиите. Вещицата се намръщи; след миг, щом обърна поглед към него, изражението й отново се стопи в лукава усмивка.
— Тя е много опасна — очите й издаваха познание, далеч надвишаващо годините, на които изглеждаше, че е. — По-опасна, отколкото дори самата тя знае. Трябва да се пазя от нея. — Тя отново сви рамене, а ръката й ловко улови една лента от роклята й, носеща се във въздуха. Докато правеше това, цялата й рокля замръзна на място, сякаш вятърът бе стихнал. — Направих го, за да кротува. Мръдне ли, ще я ухапят. Ако стои мирна — нищо няма да й се случи. — Шота се замисли за момент. — По-късно ще убия и нея — гласът й звучеше твърде нежно, твърде приятно за думите, които изричаше.
Ричард си помисли дали не би могъл да обезглави вещицата с меча си. Яростта му го подтикваше към това. Той визуализира гледката в мисълта си с надеждата, че Шота също ще я види. После успокои малко гнева си, но все още бе нащрек.
— А аз? Страхуваш ли се от мен?
Шота леко се засмя, по-скоро се усмихна.
— От Търсач? — Пръстите й се плъзнаха към устните, сякаш за да скрият учудването й. — Не, не мисля.
Ричард едва се сдържаше.
— Може би трябва.
— Може би. Може би в нормални времена. Каквито днешните не са. Иначе защо би дошъл тук? За да ме убиеш? Ти току-що ме спаси. — Тя насочи към него поглед, който казваше, че той трябва да се срамува от себе си, задето е казал нещо толкова глупаво, после го обиколи, завъртайки се в пълен кръг около него. Той се въртеше с нея, като мечът винаги оставаше между двамата, макар тя да си даваше вид, че това изобщо не я интересува. — Днес времената изискват странни съюзи, Ричард. Единствено силните притежават мъдростта да го разберат. — Тя спря и скръсти ръце, преценявайки го със замислена усмивка. — Моят герой. Ами не мога да си спомня кога за последен път някой се е опитвал да спаси живота ми. — Тя се наклони към него. — Много галантно. Наистина. — Ръката й се плъзна около кръста му. Ричард искаше да й попречи, но нещо го възпря.