Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)

Впрочем, започвайки да печатам такава повратна книга като „Архипелага“, а след нея сега и всички останали насъбрали се, една след друга, — нуждаех ли се изобщо от тактически стъпки и каскади? просто нека си текат книгите. (За такъв начин на живот и днес мечтая.) От продължителен бой не се излиза лесно, от 4 месеца в Европа и още много месеци ще ми се налага да дообяснявам, да доизричам, да отблъсквам настигащи ме удари, а наистина ми се ще да отида на някое съвсем тихо място, да пиша — и книгите нека си текат. Общественото поведение на хората се обяснява с обществените обстоятелства, ала и законите на възрастта и на вътрешните ни промени подготвят нашите обществени решения.

След отменянето на „Писмото“ се настроих: нека освиркват и дюдюкат, аз засега съм си свършил работата. Ще дойдете ли, ще ме приберете ли? — прибирайте ме, и на затвор съм готов. Пасивно защитно състояние. Впрочем, сериозно казано, двамата с жена ми не очаквахме, че ще има разправа. Много пъти беше ми се разминавало и човек погрешно започва да продължава тая безнаказаност напред. Аля този път беше особено убедена: освен вестникарски ругатни нищо няма да има, ще го преглътнат. Аз не мислех така, но се държах именно така: не се самозаключих в нашето московско жилище без дневна светлина (за да не бъдем наблюдавани и фотографирани, завесите ни си стояха спуснати денонощно), без въздух и простор, а кротко си ходех в Переделкино, надишвах се, без да бързам, под боровете и в необикновено бавно за мен темпо (ах, има да се сещам за тия дни!) довършвах статиите за сборника „Изпод канарите“. Сега чак не ми се вярва, че толкова отмерено, гладко, делнично течеше животът ни през януари. По време на вестникарската хайка наши приятели ни идваха на гости и казваха: „Само у вас е спокойно.“ То всичките тия ругатни в целия печат изобщо не ги четяхме, не търсехме да ги прочетем, дори размаха им не си представяхме. Аля преписваше на машина последните глави на „Телето“, фотографирахме ги, подготвяхме ги за изпращане. И извън града се наслушвах на радио до насита: собственият ми „Архипелаг“ се носеше откъм ефира като живеещ сам по себе си, пълен със своите болки, а от мен никога непострояван, неможещ да бъде създаден, — и ме трогваше до сълзи. Световният отзвук на руското издание на книгата надмина по сила и гъстота всичко мислимо. Е, разбира се, редуваха го със свои, по-понятни неща: страшните новини за дивашкия Архипелаг — и свалянето на забраната от неделните автомобилни пътувания във ФРГ; непобиращият се в главите архипелажен живот и тридневната работна седмица в Англия. Петролната криза облъхна преблагополучния Запад — и тези първи слаби ограничения поразиха чувствата му. Прави чест на Запада обаче, че страданията с бензина не му се сториха по-силни от страданията на ония измрели туземци.