Тъмната кула
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #7
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Тъмната кула». Краткое содержание книги:
Сузана-Мия се пренася от „Дикси Пиг“ в стая на ужасите в Тъндърклап. Джейк и отец Калахан, придружавани от животинчето Ко, влизат в ресторанта на Лексингтън Авеню и Шейсет и първа улица, без да подозират колко многобройни и опасни са враговете им…
Роланд и Еди са в Мейн с Джон Кълъм и търсят мястото, на което често са се явявали врати към паралелните измерения. Отчаяно искат да се съберат с другарите си, същевременно си дават сметка, че от значение е само светът, от който искат да избягат…
— На тях няма ли да им направи впечатление, че се размотавам наоколо?
— Не знам — вдигна рамене Роланд. — Смяташ ли?
Тя се замисли, сетне се усмихна.
— Ченгетата от тази част на света? Едва ли.
Мъжът с каубойските дрехи кимна, доверявайки се на преценката й.
— Когато почувстваш, че е безопасно, спри. Няма да ме видиш, но аз ще те забележа. Ще те чакам, докато се стъмни. Ако дотогава не си дошла, ще продължа сам.
— Ще се върна при теб, само че няма да карам тази жалка таратайка — каза жената. — Ще бъда с „Мерцедес Бенц S 600“ — добави тя с известна гордост в тона си.
Стрелеца не знаеше какво е „Мерцедес Бенц“, но кимна разбиращо.
— Добре. Сега тръгвай. Ще си поговорим по-късно, когато се върнеш.
„Ако се върнеш“ — си рече наум.
— Мисля, че може би искаш това — рече спътницата му и пъхна револвера му обратно в кобура.
— Благодаря, сай.
— Няма защо.
Той остана загледан след нея, докато тя пристъпваше към стария камион (според него таратайката, както я бе нарекла, бе започнала да й харесва, без значение как говореше за нея) и се пъхаше зад волана. Изведнъж осъзна, че в пикапа имаше нещо, което можеше да му потрябва.
— Почакай!
Госпожа Тасенбаум тъкмо щеше да завърти ключа и да запали двигателя, ала в последния момент го остави и изгледа въпросително Стрелеца. Роланд положи внимателно Джейк на земята, под която скоро щеше да бъде заровен (тази мисъл го бе накарала да извика) и се изправи на крака. Изохка, лицето му се смръщи и той веднага се подпря за хълбока, ала всичко това бе само навик. Болката бе изчезнала.
461
— Какво има? — попита Айрийн Тасенбаум. — Ако не тръгна скоро…
— Да. Знам — каза Стрелеца погледна в каросерията на камиона. Сред разпилените инструменти се виждаше и нещо четвъртито, покрито с брезент. Краищата на покривалото бяха затъкнати под него, за да не бъдат издухани от вятъра. Когато Роланд отметна брезента, видя осем-десет кутии от онази твърда хартия, която Еди наричаше „мукава“. Те бяха наредени една до друга под формата на правоъгълник. Картинките, нарисувани върху тях, му подсказаха, че става въпрос за кутии бира. Това нямаше абсолютно никакво значение. Нямаше да му пука дори и да бяха пълни с експлозив.
Брезентът бе онова, което му трябваше.
Роланд се отдръпна от харвестъра, взел покривалото в ръце, и каза:
— Сега вече можеш да потегляш.
Жената стисна отново ключа, ала не го завъртя веднага.
— Сър — започна тя, — дълбоко съжалявам за загубата ви. Просто исках да ви кажа това. Виждам какво означаваше момчето за вас.
Роланд Дисчейн наведе глава, без да каже нищо.
Айрийн Тасенбаум остана загледана в него още няколко секунди, напомняйки си, че понякога думите са абсолютно безполезни, след което запали двигателя и затръшна вратата. Харвестърът описа голям завой и излезе на шосето (на Роланд му направи впечатление, че жената вече се справяше много по-добре със съединителя), насочвайки се към Ийст Стоунхам.
Съжалявам за загубата ви.
Вече бе останал сам с тази загуба. Бе останал сам с Джейк. Стрелеца се загледа в горичката до шосето, взирайки се в двама от хората, притеглени от това място — един припаднал мъж и едно мъртво момче. Очите му бяха сухи, горещи — за момент си помисли, че отново е изгубил способността си да заплаче. Тази идея го ужаси. Ако не можеше да заридае след всичко, което се бе случило — след всичко онова, което бе придобил и изгубил отново, — какъв смисъл имаше от него? Ето защо изпита неизмеримо облекчение, когато сълзите най-накрая се появиха. Те бликнаха от очите му, замъглявайки безумносиния им цвят, след което се търкулнаха по наболите му бузи. Плачът му бе тих, но по едно време изхлипа по-силно и Ко го чу. Рунтавелкото вдигна муцунка към стремително носещите се облаци и излая веднъж към тях. Сетне и той замлъкна.
ШЕСТ
Роланд понесе Джейк към гората, а Ко припкаше до петите му. Обстоятелството, че пухкавото зверче също плачеше, ни най-малко не изненада Стрелеца; бе го виждал да плаче и преди. Времето, когато бе смятал, че изблиците на интелект (и съчувствие) от страна на Ко бяха плод единствено на подражание, отдавна бе отминало. Сега в главата на Роланд се въртеше молитвата за мъртвите, която бе чул от Кътбърт по време на последната им битка — тази на Джерико Хил. Стрелеца се съмняваше, че Джейк има нужда от молитва, за да стигне до полянката, но му беше необходимо нещо, към което да насочи мислите си, защото усещаше, че ако ги остави да потекат в грешната посока, ще рухне тотално. Навярно по-късно щеше да се отпусне в обятията на истерията — или дори на гнева и изцеляващата лудост, — но не и сега. Сега не искаше да се пречупва. Не искаше смъртта на момчето да се окаже напразна.