Тъмната кула
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #7
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Тъмната кула». Краткое содержание книги:
Сузана-Мия се пренася от „Дикси Пиг“ в стая на ужасите в Тъндърклап. Джейк и отец Калахан, придружавани от животинчето Ко, влизат в ресторанта на Лексингтън Авеню и Шейсет и първа улица, без да подозират колко многобройни и опасни са враговете им…
Роланд и Еди са в Мейн с Джон Кълъм и търсят мястото, на което често са се явявали врати към паралелните измерения. Отчаяно искат да се съберат с другарите си, същевременно си дават сметка, че от значение е само светът, от който искат да избягат…
— Ти знаеш кой съм аз.
— Божке, ам’ че как! — възкликна Брайън Смит и се изкикоти. После отхапа от шоколадовото десертче, което държеше. — Веднага те познах. Гледал съм всичките ти филми. Любимият ми е онзи за санбернара. Как се казваше кучето, бе?
— Куджо — отвърна Кинг. Тази дума бе известна на Роланд — Сюзан Делгадо понякога я използваше, когато бяха само двамата. В Меджис „куджо“ означаваше „сладур“.
— Точно тъй! Суперяк филм беше! Направо се посрах от страх! Хареса ми, че момченцето оживя.
— В книгата умря. — Кинг затвори очи и се отпусна назад.
Смит отхапа още едно парче от марсчето си.
— Хареса ми и онуй за клоуна — добави с пълна уста. — Много яко беше!
Писателят не каза нищо. Очите му останаха затворени, ала Роланд забеляза, че гръдният му кош се издигаше и спадаше равномерно. Това беше добре.
В следващия момент някаква кола сякаш се материализира от нищото и гумите й изскърцаха, докато свиваше рязко, заковавайки се пред буса на Смит. Беше голяма като катафалка, само дето бе боядисана в оранжево, вместо в черно, и имаше мигащи светлини по покрива. Роланд бе доволен, че спря точно там, където бе стоял харвестърът на продавача, заличавайки следите от гумите му.
Вратата на купето рязко се отвори и оттам се появи не робот (както очакваше Стрелеца), а човек с черна хирургическа чанта. Доволен, че писателят вече е в добри ръце, Роланд се върна на полянката, където бе положил Джейк, движейки се с типичната си котешка грация — нито едно клонче не изпука под краката му, нито пък някоя птичка подхвръкна във въздуха, подплашена от появата му.
ОСЕМ
Дали ще се изненадате — след всичко, което видяхме, и след всички тайни, които научихме, — че в пет и петнайсет следобед госпожа Тасенбаум паркира стария пикап на Чип Макавой на алеята пред една къща, която вече сме посещавали? Навярно не, защото ка е като колело и единственото, което знае, е да се върти. Когато бяхме тук за последен път — през 1977 година, — и къщата, и лодкарницата на брега на езерото Кийуейдин бяха бели със зелени корнизи. Семейство Тасенбаум, които купиха това място през деветдесет и четвърта, ги боядисаха изцяло в кремаво (барабар с корнизите — според Айрийн Тасенбаум само хората, които не можеха да решат как трябва да изглежда къщата им, боядисваха корнизите си в различен цвят). Дори сложиха табелка с надпис „ВИЛА «ЗАЛЕЗ»“ до пощенската кутия в началото на алеята и дори уведомиха Чичо Сам, че това е летният им адрес, но в паметта на местните хора къщата в южната част на езерото Кийуейдин винаги щеше да си остане като стария имот на Джон Кълъм.
Тя спря камиона до тъмночервения си мерцедес и влезе в къщата, докато си повтаряше наум онова, което щеше да каже на Дейвид за пикапа на местния магазинер, ала във вила „Залез“ цареше онази специфична тишина, характерна за местата, лишени от човешко присъствие. През годините се бе връщала в множество такива места — апартаменти в началото и все по-големи и по-големи къщи с течение на времето — и то не защото съпругът й пиеше или ходеше по жени, Боже опази! Не, просто той и приятелите му обикновено киснеха в един или друг гараж, в една или друга работилница или мазе, пиейки евтино вино или промоционална бира, докато създаваха онова, което впоследствие щеше да стане известно като Интернет. Огромните печалби, които бяха натрупали — ако щете вярвайте, ако щете не, — представляваха страничен ефект. Също както и тишината, която посрещаше вкъщи съпругите им. След известно време тази тишина постепенно влизаше под кожата ти и ти действаше влудяващо, но не и днес. Днес Айрийн Тасенбаум бе доволна, че къщата бе само нейна.
„Ще си легнеш ли с Маршал Дилън70, ако те пожелае?“
Нямаше защо да си задава този въпрос. Отговорът беше „да“ — щеше да прави секс с него във всяка поза, в която я искаше: мисионерската, „лъжици“, кучешката или жената отгоре. Щеше да се чука с него по всеки начин, който щеше да му достави удоволствие. Той обаче едва ли щеше да я пожелае дори и да не скърбеше за своя млад
(сай? син?)
приятел — лицето й вече бе набраздено от бръчки, корените на косата й побеляваха, а задникът й бе увиснал като резервна гума, въпреки всички усилия на дизайнера, който шиеше дрехите й. Самата идея за секс със загадъчния синеок мъж бе абсурдна.
Но да. Ако я искаше, щеше да го направи.
Тя погледна към хладилника и там, под едно от магнитчетата, с които бе отрупан (•Ние сме •ПОЗИТРОНИКС• — строителите на бъдещето•, пишеше на него), бе закачена следната бележка:
70
Непоколебимият и мъжествен герой от уестърна „Барутен дим“, чиято роля се изпълнява от Джеймс Лрнес. — Б. пр.