Тъмната кула
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #7
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Тъмната кула». Краткое содержание книги:
Сузана-Мия се пренася от „Дикси Пиг“ в стая на ужасите в Тъндърклап. Джейк и отец Калахан, придружавани от животинчето Ко, влизат в ресторанта на Лексингтън Авеню и Шейсет и първа улица, без да подозират колко многобройни и опасни са враговете им…
Роланд и Еди са в Мейн с Джон Кълъм и търсят мястото, на което често са се явявали врати към паралелните измерения. Отчаяно искат да се съберат с другарите си, същевременно си дават сметка, че от значение е само светът, от който искат да избягат…
Стрелеца отново насочи вниманието си към мъжа, който бе — както предполагаше — неговият биограф, и започна по същия начин, както бе започнал и преди. Преди няколко дни в собствения му живот. Преди две десетилетия в живота на писателя.
— Стивън Кинг, виждаш ли ме?
— Стрелецо, виждам те много добре.
— Кога ме видя за последен път?
— Когато още живеехме в Бриджтън. Когато моят тет бе млад. Когато още се учех как да пиша. — Писателят замълча за момент, след което добави най-важната подробност, характеризираща периода: — Когато още пиех.
— Сега дълбоко заспал ли си?
— Дълбоко.
— Усещаш ли болка?
— Не. Благодаря ти.
Рунтавелкото излая отново и Роланд се огледа наоколо със свито сърце, обезпокоен какво ли можеше да означава това. Жената се бе приближила до Джейк и в момента стоеше на колене до него. Стрелеца с облекчение забеляза, че момчето я е прегърнало през врата с една ръка и е наклонило главата й надолу, за да й прошепне нещо на ухо. Щом имаше достатъчно сили, за да стори това…
„Стига! Сам видя гърдите му под ризата. Не можеш да си позволиш да губиш време в напразни надежди.“
Това бе жестокият парадокс — защото обичаше Джейк, трябваше да остави смъртта на сина си на Ко и на жената, която бяха срещнали преди час и нещо.
Няма значение. Сега имаше работа с Кинг. И ако Джейк достигнеше полянката в края на пътя, докато неговият дин стоеше с гръб към него… щом ка повелява така, тъй да бъде.
Роланд събра цялата си воля и концентрация, обедини ги в огнено острие и отново насочи вниманието си към писателя.
— Ти Ган ли си? — попита изведнъж, без да знае откъде му бе хрумнал точно този въпрос — единственото, което знаеше, бе, че това е правилният въпрос.
— Не — отвърна веднага Кинг. Кръвта от раната на главата му се стичаше в устата му и той я изплю, без да мигне дори веднъж. — Навремето си мислех, че съм, но това се дължеше на пиенето. И на гордостта ми, предполагам. Никой писател не може да е Ган — както и никой художник, скулптор или създател на музика. Ние сме кас-ка Ган. Не ка-Ган, а кас-ка Ган. Разбираш ли? Схващаш ли?
— Да — кимна Роланд. Пророците на Ган или певците на Ган; можеше да означава или двете, или едното от тях. Изведнъж разбра защо бе задал въпроса си. — И песента, която пееш, е Вес’-Ка Ган. Нали?
— О, да! — възкликна Кинг и се усмихна. — Песента на Костенурката. Прекалено хубава е за такива като мен, които и една мелодия не могат да запомнят.
— Това не ме интересува — рече хладно Роланд. Опитваше се да мисли бързо и ясно, което не бе особено лесно, като се имаше предвид замъгленото му съзнание. — И сега си ранен.
— Парализиран ли съм?
— Не знам — рече Стрелеца, ала си каза: „Не ми пука.“ — Единственото, което ми е известно, е, че ще оживееш, и когато отново започнеш да пишеш, ще се вслушаш в Песента на Костенурката, Вес’-Ка Ган, както преди. Без значение дали си парализиран или не. И този път ще пееш, докато песента не свърши.
— Добре.
— Освен това ще…
— Урс-Ка Ган, Песента на Мечока — прекъсна го Кинг. После поклати глава; от това доста го заболя въпреки хипнотичния унес, в който се намираше. — Урс-_А_-Ка Ган.
Викът на Мечока? Ревът на Мечока? Роланд не знаеше. Надяваше се, че няма никакво значение, че това е чисто и просто писателско бръщолевене.
Някаква кола премина покрай мястото на катастрофата, без изобщо да забави ход, след което два мотоциклета профучаха в противоположната посока. Тогава Стрелеца бе осенен от прозрението, че времето не бе спряло, а те просто бяха станали невидими за неопределен период. Лъчът, който бяха спасили, им помагаше, макар и мъничко.
ЧЕТИРИ
„Кажи му отново. Трябва да си сигурен, че те е разбрал правилно. И му дай да разбере, че отсега нататък трябва да си седи на задника и здраво да бачка.“
Той се наведе към Кинг и носовете им почти се допряха.
— Този път ще пееш, докато песента не свърши, разбра ли?
— „И те живяха дълго и честито до края на дните си“ — изрече Кинг замечтано. — Иска ми се да можех да напиша това.
— И на мен — подхвърли Стрелеца. Така беше — това му се искаше повече от всичко друго. Въпреки скръбта му очите му бяха сухи и той ги чувстваше като горещи камъни в главата си. Навярно сълзите щяха да бликнат по-късно, когато истината за онова, което се бе случило тук, се врежеше надълбоко в съзнанието му.
— Ще сторя както кажеш, Стрелецо. Без значение как се развива историята, когато страниците изтънеят. — Гласът на Кинг също бе изтънял и Роланд си помисли, че навярно щеше да изпадне в безсъзнание всеки момент. — Съжалявам за твоите приятели — наистина, сай.