Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
С лявата си ръка Ралик заби ножа в корема на Оцелот. Железните брънки на ризницата изскърцаха и острието се заби до дръжката. Водачът на клана се преви. Ралик изпъшка, залитна напред и заби другата кама в челото на Оцелот.
Остана да лежи неподвижен, удивен, че не изпитва никаква болка. Сега планът щеше да мине в ръцете на Мурильо. Кол щеше да бъде отмъстен. Мурильо можеше да се справи… нямаше избор.
Тялото на Оцелот го бе затиснало. Тежеше.
— Винаги съм вярвал, че мога да се справя с теб — измърмори Ралик. Измъкна се изпод още потръпващия труп. Надяваше се да види небето, за последен път да погледне ярката му, бездънна синева. Но вместо това усети, че се взира отдолу в покрива на камбанарията и в древната каменна арка. Усети как кръвта изтича от гърдите му. Стори му се, че две ситни като мъниста очи блеснаха над лицето му.
След като не видя друго движение на камбанарията, погледът на Паран се люшна към широката улица вляво. Вилдрон се приближи, седнал на капрата на фургон, теглен от два коня. Пазачът до коня на Кол каза:
— Хайде помогнете да го качим де.
Паран слезе да му помогне. Погледна Кол. Макар все още да се държеше в седлото, той беше в безсъзнание. Колко още можеше да издържи? „Ако бях аз, досега да съм умрял“, помисли си Паран.
„След всичко това — изръмжа той наум, докато смъкваха Кол от седлото, — гледай поне да издържиш, проклетнико.“
Серрат изпъшка и се обърна по гръб. Слънцето стовари горещината си върху натежалите й клепки и пръснатите късчета от паметта й започнаха да се събират. Тайст Андий се канеше да нанесе удара си по жената долу. След като тя умреше, защитниците на Монетодържача щяха да се сведат само до един. А щом излезеха от сградата под прикритието на тъмнината, щяха да попаднат право в капана, който тя щеше да им устрои.
Убийцата отвори очи. Камите, които бе държала, когато се бе присвила на ръба на покрива, лежаха на каменните плочи до нея, грижливо поставени една до друга. В тила й пулсираше силна тъпа болка. Тя опипа раната, присви очи и се надигна.
Светът се завъртя, после се успокои. Серрат беше объркана и ядосана. Бяха я зашеметили и този, който го беше направил, беше добър, достатъчно добър, за да може да се промъкне до един убиец-маг на Тайст Андий. А това беше обезпокояващо, защото все още не бяха срещали такъв сериозен противник в Даруджистан, с изключение на онези двама Нокътя в нощта на засадата. Но ако този беше Нокът, сега тя щеше да е мъртва.
Работата изглеждаше замислена по-скоро набързо, отколкото хладнокръвно. Това, че я бяха оставили тук посред бял ден, с оръжията й до нея, намекваше за деликатно и лукаво чувство за хумор. Опонн? Вероятно, макар че боговете рядко действаха толкова пряко — предпочитаха да боравят със свои неволни агенти, избрани между тълпите на смъртните.
От цялата тази загадка обаче изпъкваше едно нещо и то беше, че е изтървала възможността да убие Монетодържача — най-малкото за още един ден. Следващия път, закле се тя, докато се изправяше и отваряше своя Лабиринт Куралд Галайн, тайните й врагове щяха да я заварят подготвена.
Въздухът около нея затрептя, зареден с магия. Когато се успокои, Серрат вече я нямаше.
Из застоялия сгорещен въздух на тавана на хана „Феникс“ се носеха прашинки. Наклоненият таван се издигаше на пет стъпки до източната стена и на седем до западната. Слънчевата светлина струеше през прозорците в двата края на дългото тясно помещение.
Крокъс и Апсалар спяха в двата края на стаята. На една щайга до капака за стълбата седеше Мийзи и чистеше ноктите си с една треска. Излизането от сградата на Мамът и минаването по покривите до това скривалище се беше оказало лесна задача. Прекалено лесна всъщност. Ирилта им беше съобщила, че никой по улиците не ги следи. А самите покриви се оказаха съвсем пусти. Все едно че някой нарочно им беше осигурил път без никакви препятствия.
Отново прозорливостта на Змиорката в действие? Мийзи изсумтя. Може би. Но по-скоро май самата тя се тревожеше повече от необходимото. Ето, че и сега сякаш усещаше как ги гледат нечии скрити очи, а това, каза си тя и огледа ядосано сумрачния таван, просто бе невъзможно.
На капака се почука тихо. Той се надигна нагоре и се показа главата на Ирилта.
— Мийзи? — прошепна тя.
— Тук съм де — изръмжа Мийзи и хвърли треската на мазния под. — И да кажеш на Скърви, че това място само за малко огън плаче.
Ирилта изпъшка, качи се, затвори капака и изтупа прахта от ръцете си.
— Много шантаво почва да става долу — заговори тя. — Един градски фургон се дотъркаля, излиза един от стражата и още някакъв непознат, и носят Кол. Старият глупак е жив-умрял от рана от меч. Сложиха го в стаята на Круппе, на долния етаж. Сълти изтича да намери резач, но не изглежда добре. Никак не изглежда добре.