Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
Значи Сори не беше човешко същество. Убеждението му, че всичко, което бе направила, е възможно да бъде извършено от човек, като че ли вече не стъпваше на здрава почва. Но все още не рухваше. Твърде много беше видял през живота си. Не можеше да повярва изведнъж в човешкото добро, нямаше как да разцъфти изведнъж оптимизъм в отношението му към човешката история, не и след всичките адове, които бе преживял.
Все пак беше дошъл моментът, когато някои отричания преставаха да имат смисъл, когато неумолимите удари, които понасяше от света, превръщаха глупостта му в нещо очевидно и за самия него. Най-сетне, след всички тези години, беше сред приятели. Трудно бе да го признае и той усети, че това признание вече започва да го вади от търпение.
— Добре — изръмжа сержантът, — стига сме си чесали езиците. Чака ни работа. Ефрейтор?
— Сержант? — отзова се Калам.
— Пригответе се. Разполагате с един ден да установите контакт с Гилдията на убийците. Междувременно искам всички да почистят и лъснат оръжията си. Оправете си снаряжението. Ще има преглед и само да се намери едно проклето нещо, което да не ми хареса, адът ще се срути отгоре ви. Ясно?
— Тъй вярно — отвърна ухилен Малът.
Въпреки че яздеха бавно, раната на Кол се беше отворила пет-шест пъти, откакто започнаха пътуването си. Измислил беше начин да седи в седлото, наведен на една страна, за да поема повечето тежест със здравия си крак, и от тази сутрин раната не се беше отваряла пак. Непривичната поза обаче беше болезнена.
Паран знаеше какво е лошо настроение и не му беше трудно да го познае, щом го види. Макар и за двамата да беше ясно, че между тях се е създала връзка, удобна и невъзпрепятствана от излишни претенции, не бяха разменили много думи досега, тъй като раната на Кол продължаваше да взима своята дан.
Целият му ляв крак, от бедрото, където мечът го беше посякъл, та чак до стъпалото, беше добил кафеникав цвят. По връзките на набедреника и наколенника се бяха събрали сухи съсиреци кръв. Когато бедрото започна да се подува, бяха принудени да срежат кожената подложка под предпазителите.
В гарнизона при моста на Катлин им отказаха лекарска помощ, тъй като единственият назначен там лекар си отспиваше една от поредните си „лоши нощи“. Дадоха им обаче чисти превръзки.
По пътя нямаше голямо движение, въпреки че градските стени вече се виждаха. Потокът бежанци от север вече бе секнал, а тези, които щяха да се съберат за Празника на Джедъроун, вече бяха пристигнали.
Щом наближиха Уори, Кол се събуди от полудрямката, в която бе изпаднал през последните няколко часа. Лицето му беше смъртно пребледняло.
— Това Портата на Уори ли е? — вяло попита той.
— Така мисля — отвърна Паран. — Дали ще ни пуснат да минем? Стражите дали ще повикат хирург?
Кол поклати глава.
— Ти само ме закарай в хана „Феникс“. В хана „Феникс“. — И главата му отново клюмна.
— Добре, Кол. — Щеше да се изненада, ако стражите го позволяха, а и трябваше да им разправи как е станало, макар че Кол не беше му казал как и кой го е ранил. — Дано в този хан се намери някой, който разбира поне малко от лечителство. — Кол наистина изглеждаше зле. Паран прикова очи в градските порти. Вече бе видял достатъчно, за да разбере защо императрицата иска толкова алчно този град. — Даруджистан. — Капитанът въздъхна. — Богове, та ти си истинско чудо, нали?
Ралик се издърпа още половин педя нагоре. Крайниците му трепереха от изтощение. Ако не бяха утринните сенки от тази страна на камбанарията, отдавна щяха да са го забелязали. Нямаше да остане скрит задълго.
Качването по стълбите щеше да е самоубийствено в тъмното. Оцелот щеше да е поставил аларми по целия път — не беше глупак и винаги покриваше подстъпите към позициите си.
Стига да беше горе, напомни си Ралик. Иначе Кол беше в беда. Нямаше как да се разбере дали приятелят му вече е дошъл при портите, а тишината от покрива на камбанарията можеше да означава какво ли не. Спря се, за да отдъхне, и погледна нагоре. Още десет стъпки, най-критичните. Беше толкова уморен, че не можеше да направи нищо, освен да се държи. Безшумното приближаване вече не му беше по силите. Единственото му предимство бе, че Оцелот щеше да е насочил цялото си внимание на изток, докато той се изкачваше по западната стена на кулата.
Вдиша дълбоко няколко пъти и отново се закатери.
Минувачите се спираха и поглеждаха Паран и Кол. Без да обръща внимание нито на тях, нито на въпросите, които задаваха, капитанът беше насочил цялото си внимание към двамата стражи при портата. Бяха ги забелязали и сега стояха и чакаха.