Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
Щом стигна до портата, Паран махна с ръка в знак, че трябва да минат. Единият пазач кимна, а другият пристъпи и застана до коня на капитана.
— Приятелят ти има нужда от лекар — рече той. — Ако изчакате малко вътре, можем да доведем някой за пет минути.
— Трябва да намеря хана „Феникс“ — каза Паран. — Аз съм от севера, никога не съм бил тук. Човекът каза хана „Феникс“, затова ще го заведа там.
Пазачът го изгледа със съмнение.
— Бих се изненадал, ако изкара дотам. Но щом така искате, най-малкото, което можем да направим, е да ви дадем ескорт.
Щом излязоха от сянката на портата, другият пазач извика изненадано и Паран затаи дъх.
— Познавам го — рече пазачът. — Това е Кол Джамин, от дома Джамин. Служил съм при него. Какво е станало?
— Мислех, че Кол умря преди години — каза другият пазач.
— И ти си един умник — сряза го първият. — Каквото знам, го знам, Вилдрон. Това е Кол, и точка.
— Той иска да го закарам в хана „Феникс“ — каза Паран. — Това е последното, което ми каза.
Мъжът кимна.
— Добре, ама да го направим поне както му е редът. — Обърна се към другия пазач. — Поемам вината, ако стане нещо, Вилдрон. Докарай ми фургона — още е впрегнат от заранта, нали? — Пазачът се усмихна на Паран. — Благодаря, че сте го докарали. Някои от нас в тоя град още имаме очи, каквото и да дрънкат благородните фукльовци. Ще го сложим отзад във фургона — така по-малко ще друса.
Паран се успокои.
— Благодаря ти, войниче.
Погледна над него, жаден да види каквото може от града, след като стената вече беше зад гърба му. Точно отпред се издигаше гърбицата на някакъв хълм със склонове, обрасли с храсталак и разкривени дървета. На върха му клечеше някакъв храм, като че ли отдавна изоставен, от който се издигаше квадратна кула, увенчана с покрив с бронзови плочи. Щом очите му обходиха откритата от тази страна платформа на камбанарията, зърна някакво бързо движение. Примижа и се вгледа.
Ралик надигна предпазливо глава над ръба на площадката. И за малко да ахне. Камбанарията беше пуста. Но си спомни магьосничеството на Оцелот и затаил дъх, се издърпа нагоре. Тъкмо когато вдигаше и краката си, нещо блесна върху гладките камъни и той видя Оцелот, легнал пред него със зареден арбалет, прицелен към нещо долу.
Ралик извади ножовете си и тръгна напред. Но умората го издаде — ботушите му изскърцаха в камъка.
Оцелот се превъртя по гръб, оръжието се изви и се насочи в Ралик. Лицето на водача на клана се беше сгърчило от гняв и страх. Без да губи време за приказки, той стреля.
Ралик се стегна, за да посрещне удара — беше сигурен, че ще го отхвърли назад и че ще полети надолу. Нещо червено блесна пред гърдите му и за миг го заслепи, но удар не последва. Ралик примига и погледна. Стрелата беше изчезнала. Истината го осени моментално. Стрелата беше магическа, направена с чародейство, за да може да лети безпрепятствено, но ръждивочервената прах на Барук беше подействала. Още докато тази мисъл избухваше в главата му, той се хвърли напред.
Оцелот изруга и пусна арбалета. Посегна за ножа си и в този миг Ралик скочи върху него. Водачът на клана изпъшка и стисна очи от болка.
Ралик замахна с камата в дясната си ръка към гърдите на Оцелот. Оръжието изскърца по ризницата под платнената риза. Проклятие, научил беше нещо от онази нощ — при това предупреден от самия Ралик. Оръжието в лявата ръка се стрелна нагоре, под дясната ръка на Оцелот, и се заби под мишницата.
Ралик видя как върхът на камата се показа зад дясното рамо на Оцелот и след него блъвна кръв. Чу как ножът на водача на клана издрънча върху каменните плочи.
Оголил зъби, Оцелот посегна с лявата си ръка към тила на Ралик и докопа плитката му. Дръпна дивашки и изви главата му. После се опита да забие зъбите си в гръкляна му.
Ралик го удари с коляно в слабините и Оцелот изохка. Стисна още по-здраво плитката, този път близо до връзката.
Ралик чу дрънченето на метал и направи отчаян опит да се извърти надясно. Колкото и ранена да беше дясната ръка на Оцелот, тя се стовари в тялото му с достатъчно сила, за да забие шипа на желязната гривна на китката му през брънките на ризницата и в гърдите му. Огънят от раната го заслепи. Оцелот издърпа шипа, без да пуска плитката на Ралик, и замахна за нов удар.
Ралик вдигна дясната си ръка и с един замах сряза плитката. Извъртя се надясно, като в същото време издърпа ножа в лявата си ръка. Оцелот замахна дивашки към лицето му и пропусна само на няколко пръста.