Другата Болейн
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Тюдорите #2
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владка Кочешкова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Другата Болейн». Краткое содержание книги:
— О, много добре — казах аз. — Какви са залозите?
— По шилинг за игра — каза Уилям. — Попаднали сте сред отчаяни комарджии, лейди Кери.
Извадих кесията си и заложих своя шилинг, след това взех една топка и я плъзнах внимателно по тревата. Тя не попадна близо до кеглите. Аз отстъпих, за да направя място на друг играч, и усетих, че Уилям е до лакътя ми.
— Всичко наред ли е? — попита той тихо.
— Можеше да е и по-зле — казах аз. — Но трябва да остана насаме с теб веднага щом стане възможно.
— О, и аз се чувствам така — каза той със сподавен смях. — Ала не знаех, че си чак такава безсрамница.
— Не е това! — казах аз възмутено, но се наложи да спра и да погледна встрани, преди някой да ме е забелязал, че се смея и изчервявам. Копнеех за допира му — едва издържах да стоя така близо до него и да не мога да го докосна. Внимателно отстъпих и запазих разстояние между нас — все едно, че исках да гледам по-добре играта.
Аз изгубих бързо, и Уилям се постара също да изгуби след мен. Ние оставихме шилингите си на тревата за крайния победител и тръгнахме да се разхождаме, все едно че искахме да подишаме малко чист въздух, надолу по дългата чакълеста алея край реката. Прозорците на двореца гледаха към реката, така че аз не смеех да го докосна, нито да му подам ръката си. Ние вървяхме един до друг, като благовъзпитани случайни познати. Само когато се качвах на кея, той си позволяваше да докосне лакътя ми, все едно, че ме придържаше, а след това ми помагаше да пазя равновесие. Това простичко докосване на ръката му караше кръвта ми да играе.
— Какво има? — попита ме той.
— Чичо се кани да ме омъжва.
Лицето му помръкна в миг.
— Скоро ли? Има ли някого предвид?
— Не. Сега го обмислят.
— Тогава отсега трябва да се подготвим за момента, в който ще изберат някого. А когато го направят, ние трябва просто да си признаем и да се надяваме, че ще отстъпят пред нахалството ни.
— Да — аз замълчах за миг, погледнах го и после погледът ми обхвана реката. — Той ме плаши — казах аз. — Когато каза, че иска да ме види омъжена, аз веднага си помислих, че ще трябва да му се подчиня. Нали разбирате, винаги съм му се подчинявала. Всички винаги му се подчиняват. Дори Ана.
— Недей да добиваш такова изражение, любов моя, или ще се наложи да те прегърна пред целия дворец. Кълна се, че ти си моя и че няма да позволя на никого да те отнеме от мен. Ти си моя. Аз съм твой. Никой не може да го промени.
— Те разделиха Хенри Пърси и Ана — казах аз. — А те бяха женени, точно както и ние.
— Той е бил още съвсем млад — каза Уилям. — Ала никой не може да застане между мен и това, което е мое — той замълча за миг. — Въпреки че може да се наложи да си платим за това. Дали Ана ще те подкрепи? Ако имаме нейната подкрепа, тогава сме в безопасност.
— Тя няма да бъде очарована — казах аз, познавайки добре дълбоката сила на егоизма на сестра си. — Но това няма и да й навреди.
— Тогава ще чакаме, докато ни хванат натясно, и тогава ще си признаем — каза той. — А дотогава ще бъдем толкова очарователни, колкото ни е възможно.
Аз се разсмях.
— С краля? — като си помислих, че той искаше да се възползва от уменията си на придворен.
— Един с друг — каза той. — Кой е най-важен за мен на света?
— Аз — казах аз с тиха радост. — Както и ти за мен.
Ние прекарахме нощта в обятията си в малката стаичка на една странноприемница. Когато се събуждах, се обръщах към него и той вече се обръщаше към мен. Спахме прегърнати, сякаш не можехме да понесем мисълта да се разделим, и дори насън не можехме да се отделим един от друг. Когато се събудих на сутринта, той още лежеше върху ми, беше още в мен, и когато се раздвижих под тялото му, почувствах как у него отново се събужда желанието. Затворих очи и се оставих на унеса, докато той ме любеше, докато ранното утринно слънце не проникна с ярките си лъчи през кепенците, а шумът от двора долу ни предупреди, че е време да се завръщаме в двореца.
Той дойде с мен нагоре по реката на малка пътническа лодка, и ме остави на кея, така че да може да продължи надолу по реката, където да слезе и да се върне половин час след мен. Аз си казах, че ще мога да вляза откъм градинската порта и да се промъкна в стаята си навреме, за да се появя на утринната литургия, но когато стигнах до вратата си, Джордж изникна сякаш от нищото и каза: