Другата Болейн
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Тюдорите #2
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владка Кочешкова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Другата Болейн». Краткое содержание книги:
— Не можем да я изгубим, не можем да си позволим да я изгубим — каза Джордж и за момент аз почувствах гняв в гласа му.
— Тогава се молете за нея — каза жената лаконично. — Тя е в Божиите ръце.
Джордж промърмори нещо неразбираемо и се върна обратно в спалнята. Аз пуснах жената да си върви и Уилям я съпроводи надолу по дългия мрачен коридор до портите на двореца. Върнах се в стаята и с Джордж седнахме от двете страни на леглото, докато Ана спеше и стенеше в съня си.
Трябваше да я преместим обратно в собствената й стая, а после трябваше да съобщим, че се чувства неразположена. Джордж играеше на карти в нейната зала за аудиенции, все едно, че нямаше нито една грижа на този свят, а дамите флиртуваха, играеха и хвърляха зарове, сякаш всичко беше както обикновено. Аз стоях с Ана в нейната спалня и изпратих бележка на краля от нейно име, в която се казваше, че тя е изморена и че ще го види преди вечеря. Майка ми, нащрек поради демонстративното нехайство на Джордж и моето изчезване, дойде да потърси Ана. Само като я погледна унесена сред изцапаните с кръв чаршафи, тя пребледня.
— Направихме всичко по силите си — казах аз отчаяно.
— Някой знае ли? — попита тя.
— Никой. Дори кралят.
Тя кимна.
— Продължавайте все така.
Денят се изниза. Ана започна да се поти, а аз вече се съмнявах в качествата на билковата отвара на акушерката. Сложих ръка на челото й и почувствах, че то пари дланта ми. Погледнах майка си.
— Много е гореща — казах аз. Майка ми сви рамене.
Обърнах се отново към Ана. Тя въртеше глава на възглавницата, а след това, без никакво предупреждение, тя се надигна, после се сви и изстена силно. Майка ми отметна завивките и ние видяхме внезапния кръвоизлив и някаква буца. Ана падна назад на възглавниците си и изрева. Това беше сърцераздирателен жаловит стон, клепачите й се раздвижиха и тя се отпусна неподвижно.
Аз отново пипнах челото й, и доближих ухо до гърдите й. Сърцето й биеше равномерно и силно, но очите й бяха затворени. Майка ми, с каменно изражение на лицето, завързваше изцапаните с кръв чаршафи, с които беше увила нещото. Тя се обърна към огъня — малък, летен огън.
— Подкладете го — каза тя лаконично.
Аз се поколебах, като хвърлих поглед към Ана.
— Но на нея й е толкова топло!
— Това е по-важно — каза тя. — Това трябва да изчезне, преди някой да има и най-малка представа за него.
Аз пъхнах ръжена в огъня и разрових горещите въглени. Майка ми коленичи до огнището, накъса чаршафите на ивици и ги пусна в пламъците, където те се загърчиха и изгоряха със съскане. Тя търпеливо разпра следващото парче, после следващото, докато не стигна до самия център на вързопа и до ужасната червеникава маса, която представляваше бебето на Ана.
— Сложете още цепеници — каза тя кратко.
Аз я погледнах с ужас.
— Не трябва ли да погребем…?
— Сложете още цепеници — процеди тя. — Колко, според теб, ще се задържим тук, ако всички узнаят, че тя не може да износи едно бебе?
Аз я погледнах в лицето и премерих силата на волята й. После напълних камината с малки ароматни борови шишарки, и когато те пламнаха, ние напъхахме виновното за всичко вързопче в пламъците, отпуснахме се на петите си като две стари вещици, и гледахме как всичко, което беше останало от бебето на Ана, заминава нагоре в комина, като някакво ужасно проклятие.
Когато чаршафът беше изгорен и цвъртящата маса също, майка ми хвърли в огъня още няколко борови шишарки и билки от пода, които да очистят миризмата от стаята и едва тогава отиде при дъщеря си.
Ана беше будна, подпряла глава на лакътя си и ни гледаше с безжизнени очи.
— Ана? — каза майка ми.
Сестра ми с усилие обърна поглед към нея.
— Бебето ви е мъртво — каза майка ми категорично. — Вече го няма. Трябва да поспите и да се оправите. Очаквам да се вдигнете от леглото до един ден. Чувате ли ме? Ако някой ви попита за бебето, ще кажете, че сте сбъркали и че няма никакво бебе. Никога не е имало бебе, затова и не сте съобщавали, че сте бременна. Но със сигурност бебе се очаква.
Ана отвърна на майка ми с празен поглед. За миг ме обхвана ужасяващият страх, че отварата, болката и температурата са я лишили от разум, и че тя винаги ще гледа, без да вижда, и винаги ще слуша, без да разбира.
— Това се отнася и до краля — каза майка ми със студен глас. — Просто му кажете, че сте сбъркали и че не е имало бебе. Това е невинна грешка, която може да се прости, но помятането е доказателство за грях.
Лицето на Ана изобщо не се промени. Тя дори не се опита да я убеждава в невинността си. Помислих, че е оглушала.