Другата Болейн
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Тюдорите #2
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владка Кочешкова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Другата Болейн». Краткое содержание книги:
— Момче ще е — каза Ана убедено.
Чичо ми й се усмихна.
— Така се надяваме и всички ние. Кралят ще си намери жена, когато сте бременна в последните месеци — въпреки че Ана изправи глава с желанието да говори, той не оставяше никого да го прекъсва. — Той винаги го прави, Ана. Трябва да се отнасяте по-спокойно към тези неща, а не да му се нахвърляте.
— Аз няма да търпя това — каза тя категорично.
— Ще ви се наложи — каза той, също толкова безкомпромисно.
— Той нито веднъж не е погледнал встрани през всичките тези години, когато ме ухажваше — каза тя. — Нито веднъж.
Чичо ми се изсмя отсечено и аз видях как баща ми се усмихва.
— Ухажването е нещо друго. Все едно, аз съм избрал момичето, което ще го забавлява — каза чичо ми. — Момиче от рода Хауърд.
Почувствах как по кожата ми избива пот. Усетих, че съм пребледняла, когато Джордж внезапно процеди тихо:
— Сядай! — с половин уста.
— Коя? — попита Ана остро.
— Мадж Шелтън — каза чичо.
— О, Мадж — казах аз и сърцето ми се разтуптя с облекчение, а бузите ми поруменяха, когато кръвта се върна в тях. — Това ли момиче…
— Тя ще го занимава и си знае мястото — отсъди баща ми, сякаш не обричаше поредната си племенница на грехопадение и прелюбодейство.
— А вашето влияние няма да отслабне — изсъска Ана.
Чичо ми се усмихна.
— Това, разбира се, е вярно, но вие кого предпочитате? Може би някоя Сиймор? След като знаем със сигурност, че това ще се случи, няма ли да е най-разумно да изберем за целта момиче, което ще се подчинява на нашата воля?
— Зависи от това какво ще й повелявате — отвърна кратко Ана.
— Да го забавлява, докато вие сте се оттеглили — каза той спокойно. — Нищо повече.
— Няма да я оставя да се урежда като негова любовница, няма да я оставя да има най-добрите покои, да носи накити, нови дрехи и да се развява под носа ми — предупреди го Ана.
— Да, вие най-добре от всички жени би трябвало да знаете колко тежко е това за една вярна съпруга — отвърна чичо ми.
Тъмните очи на Ана го стрелнаха. Той се усмихна.
— Мадж ще забавлява краля по време на вашето усамотение, а когато се върнете в двора, тя ще изчезне — обеща той. — Ще се погрижа да си намери добър съпруг и Хенри ще забрави за нея толкова лесно, колкото се е захванал с нея.
Ана барабанеше с пръсти по масата. Всички виждахме, че тя води вътрешна борба.
— Ще ми се да можех да ви вярвам, чичо.
— Ще ми се да го правехте — той се усмихна на нейната колебливост. Той се обърна към мен и аз почувствах познатото трепване и страх от неговото внимание. — Мадж Шелтън дели легло с вас, нали така?
— Да, чичо — казах аз.
— Дайте й насоки как да се държи и как да се грижи за себе си — той се обърна към Джордж. — А вие задръжте вниманието на краля върху Ана и Мадж.
— Да, сър — каза Джордж непринудено, все едно никога не бе мечтал за кариера, различна от тази на сводник в кралски харем.
— Добре — каза чичо и стана на крака, с което даваше знак, че това е краят на срещата. — О, има още нещо… — ние всички зачакахме покорно какво ще каже, с изключение на Ана, която гледаше през единия прозорец към градината, където придворните играеха на кегли под слънчевите лъчи, а кралят, както винаги, беше в центъра на вниманието.
— Мери — каза чичо.
Аз подскочих, когато го чух да споменава името ми.
— Струва ми се, че трябва да я омъжим, нали?
— Бих се радвал да я видя омъжена, преди сестра й да се оттегли — отбеляза баща ми. — По този начин ще избегнем онази несигурност, която би последвала, ако Ана се провали.
Те не погледнаха към Ана, която можеше да носи момиче в корема си и по този начин да намали стойността ми на брачния пазар. Не погледнаха и към мен, с която щяха да търгуват като с фермерска крава. Спогледаха се като търговци, на които им предстои сделка.
— Много добре — каза чичо. — Ще поговоря със секретаря Кромуел, тъй като наистина е време да я омъжим.
Разделих се с Ана и с Джордж и се отправих към покоите на краля. Уилям не беше в залата за аудиенции, а аз не се осмелих да вляза и да го потърся в стаята му. Един млад мъж се навърташе наоколо с лютнята си, един от музикантите на сър Франсис Уестън, когото наричаха Марк Смийтън.
— Виждали ли сте сър Уилям Стафорд? — попитах го аз.
Той ми се поклони грациозно.
— Да, лейди Кери — каза той. — Още играе на кегли.
Аз кимнах и се отправих към вратата на голямата зала. Веднага щом се скрих от погледа му, отворих една от вратичките, която водеше към обширната тераса пред двореца, откъдето по каменните стълби се слизаше към градината. Уилям събираше кеглите, играта тъкмо беше приключила. Той се обърна към мен и ми се усмихна. Останалите играчи ме призоваха и ме предизвикаха да участвам.