Лъвовете на Ал-Расан
- Автор: Кай Гай Гавриел
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лъвовете на Ал-Расан». Краткое содержание книги:
— Трябва да го оставите да си иде — тихо каза Родриго. Кралят се обърна рязко към него и Джехане почувства какво усилие му струва да обуздава нрава си. Онова, което току-що бе казал Рамиро, я ужаси. Всъщност войната беше започнала. Защо наистина да ги пуска? Амар беше получил своя шанс, но сега…
— Трябва? — повтори Рамиро от Валедо. — Не обичам тази дума, сер Родриго.
— Простете, ваше величество — спокойно каза Родриго, — но аз имам — ние имаме — сто и петдесет войници в армията на Рагоса. Те са в капан. Когато се разбере, че аз съм с вас и кралят на Халоня също е тръгнал на юг, царят на Рагоса ще бъде посъветван да премахне хората ми преди да са се изправили срещу него.
— Смяташ ли, че Мазур ще го посъветва да го направи? — замислено попита Амар.
— Ако не той, някой друг. Помниш ли миналата есен? Бадир те оцени колкото целия ми отряд с мене начело. Ако ги избие, ще загуби по-малко, отколкото ако ние убием тебе.
— Играеш си с думите, Родриго. Това не е справедливо.
— Не забравяй, че е война. Те са в смъртна опасност. Трябва да се опитам да намеря изход. Най-добрият начин е чрез тебе. И засега единственият. Това ще бъде цената за твоята свобода. Ще се закълнеш в честта си да осигуриш възможност на моите хора да напуснат армията на Рагоса и да дойдат тук.
— А ако не мога?
Този път отговори кралят. Гневът му беше утихнал.
— Тогава ще се закълнете в честта си да се върнете тук и да приемете моето решение. Справедливо или не, щом цар Бадир е съгласен да получи услугите ви на такава цена, същото ще направя и аз.
Това беше чудовищно в очите на Джехане, но някак неизбежно. Сякаш онзи ярък есенен ден в Рагоса, когато едва ли не на шега се пазаряха за заплатите на наемниците, водеше право към този миг сред тъмната равнина.
— Съгласен съм — тихо каза Амар.
— Можеш да ги освободиш и да се върнеш тук — бързо добави Родриго. Джехане знаеше, че не е човек, който лесно ще отстъпи, ако изобщо беше способен на това. И не би поставил гордостта над всичко. В гласа му звучеше молба.
Амар също я долови. Не можеше да не я почувства. Двамата мъже отново се погледнаха в очите, но този път предизвикателството беше изчезнало.
— Онзи ден в Рагоса с тебе отказахме да се бием един срещу друг — промълви Амар.
— Да, спомням си.
— Тогава щяхме да го направим за развлечение. Но сега светът е по-различен. Аз… съжалявам, че трябва да го кажа. Повече, отколкото мога да изразя с думи. Родриго, бих искал…
Амар се замисли за миг, после разтвори безпомощно ръце.
— Имаш избор — каза Родриго. — Тази нощ трябва да решиш. Ние ти отправихме предложение.
Амар поклати глава и за пръв път в гласа му се прокрадна отчаяние.
— Не мисля, че имам избор. Този път не. Не мога да обърна гръб на тази земя, когато я е сполетяла такава беда. Не разбираш ли? Родриго, ти единствен би трябвало със сигурност да ме разбереш. — Той се засмя и в този смях прозвуча горчива насмешка — присмиваше се на самия себе си. — Аз съм човекът, който уби последния халиф на Ал-Расан.
Родриго Белмонте сведе глава, сякаш очакваше отгоре му да се стовари мечът на палача. Амар вдигна ръка да го докосне, но след миг ръката му се отпусна безсилно.
До нея Алвар де Пелино плачеше. Джехане щеше да го обича цял живот за този плач.
Родителите й спяха, заспали бяха и двете деца в палатките, осигурени от кралицата. Джехане надникна вътре и после се запъти да смени Бернарт д’Иниго, както беше обещала. По това време трябваше вече да спи, но явно тази нощ не й беше писано да си легне.
Беше свикнала с това. Но тази нощ в известен смисъл беше различна от всичките й безсънни нощи досега. Тя бележеше края на всичко, с което беше свикнала.
Бернарт д’Иниго й се усмихна уморено и сложи пръст на устните си. Джехане видя, че Фернан е заспал на земята до леглото на брат си. Спеше и майка им, покрита с тънко одеяло.
— Починете си — прошепна Джехане на джадитския лекар. — Аз ще остана тук до сутринта.
Той кимна, изправи се и се олюля. Всички бяха уморени до смърт.
Диего лежеше по гръб, главата му беше подпряна на навити одеяла. Джехане коленичи до него и хвана китката му. Пулсът му беше по-ясен и забавен.
Тя се огледа, даде знак на един войник с факла да се приближи и прошепна:
— Светни ми.
Повдигна клепачите на момчето и видя как зениците му се свиха от светлината. Това също беше добре. Диего беше много блед, но нямаше треска. Превръзката беше стегната и надеждна.