Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
Тя кимна и здраво стисна устни. И проповедникът напусна тъмната палатка и се озова сред ослепителната слънчева светлина.
Мъжете товареха багажа. Чичо Джон стоеше в камиона, а останалите му подаваха вещите. Той грижливо ги натъкмяваше, така че отгоре да бъде колкото може по-равно. Майката премести свинското в една тенджера, а Том и Ал отидоха до реката и измиха двете качета. Те ги завързаха за стъпалата на камиона, напълниха ги с вода и ги покриха с брезент, за да не се изплискат по пътя. Всичко беше натъкмено, само брезентът и дюшекът, на който спеше бабата, не бяха прибрани.
Том каза:
— С такъв товар нашата таратайка непременно ще се прегрее. Не бива да тръгваме без запас вода.
Майката раздаде на всички от варените картофи, изнесе от навеса една торба, пълна до половината — всичко, което бе останало, — и я сложи до тенджерата със свинското. Всички ядяха прави, тъпчейки от крак на крак и духайки в дланите си горещите картофи.
Майката влезе в палатката на Уилсънови и стоя там десетина минути, сетне тихо излезе навън.
— Време е да тръгваме — рече тя.
Мъжете се пъхнаха под брезентовия навес. Бабата спеше с широко отворена уста. Те внимателно вдигнаха дюшека и го качиха най-отгоре в камиона. Бабата сви костеливите си крака, но не се събуди.
Чичо Джон и бащата прехвърлиха брезента през подпората отгоре на камиона така, че се получи нещо като малък навес над багажа. Те завързаха брезента за страничните капаци. Сега всичко беше готово. Бащата извади кесията от джоба си и измъкна от нея две омачкани банкноти. Той се приближи до Уилсън и му подаде парите.
— Ето, вземете от нас това и… — той посочи свинското и торбичката с картофи — и това.
Уилсън наведе глава и рязко я поклати.
— Не мога и да помисля за такова нещо — каза той. — И вие самите имате малко храна.
— Колкото за из път, ще ни стигне — отвърна бащата. — Не ви даваме всичко. А като пристигнем, ще се хванем на работа.
— Не мога и да помисля да взема това — повтори Уилсън. — Не се мъчете да ме увещавате — ще се разсърдя.
Майката взе от бащата двете банкноти. Тя грижливо ги сгъна на две, сложи ги на земята и ги затисна отгоре с тенджерата със свинско.
— Ето къде ги оставям — рече тя. — Ако не ги вземете вие, други ще ги вземат.
Уилсън се обърна, без да вдига глава, и закрачи към палатката си. Той влезе вътре и краищата на брезента се затвориха след него.
Джоудови почакаха още няколко минути.
— Трябва да вървим — рече Том. — Сега е сигурно към четири часа.
Всички се качиха в камиона, майката седна горе — до бабата. Том, Ал и бащата се настаниха в кабината, Уилфийлд — на коленете на баща си. Кони и Роуз от Шарън се свряха до стената на кабината. Проповедникът, чичо Джон и Рути се сместиха върху багажа.
Бащата извика:
— Мисис Уилсън, мистър Уилсън, довиждане! — От палатката не отговориха. Том запали мотора и камионът тежко потегли. И когато той запълзя по разбития път, който водеше за Нийдълс и към шосето, майката погледна назад. Уилсън, свалил шапка, стоеше до палатката и гледаше след тях. Слънцето грееше право в лицето му. Майката махна с ръка, но той не й отговори.
Том караше камиона на втора скорост, за да не похаби ресорите по неравния път. Като наближиха Нийдълс, камионът спря край една станция за обслужване и Том провери дали вехтите гуми не изпускат въздух и дали резервните са завързани здраво. Напълни резервоара с гориво, взе и два бидона бензин, по пет галона всеки, и два галона масло. После наля вода в радиатора, поиска да му дадат карта и почна да я разглежда.
Един млад човек с бяла униформа явно нервничеше, обслужвайки Том, и се успокои само когато сметката беше платена. Той каза:
— Корави хора сте вие.
Том вдигна глава от картата.
— Защо?
— През пустинята с такава таратайка!…
— А ти пътувал ли си из нея?
— Колко пъти, само че не с такъв ковчег.
Том рече:
— Ако загазим, никой ли не ще може да ни помогне?
— Може и да ви помогне. Ала посред нощ всеки го е страх да спира. Аз за нищо на света не бих спрял. Не съм толкова смел.
Том се усмихна.
— Мислиш, че ние сме смелчаци ли? Просто нищо друго не ни остава, тук няма никаква смелост. Е, благодаря. Все някак ще стигнем отвъд. — Той седна в кабината и потегли.
Младият човек в бяло влезе в къщичката от рифеловано желязо, където помощникът му работеше над една търговска книга.