Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
Войниците се спуснаха напред. На свой ред Чан се втурна право към графа, а после сви наляво и клекна под първата маса, като разбута висящите маркучи, за да излезе от другата страна. Войниците завиха от двете страни на Д’Орканч. Чан продължи приклекнал, стигна до втората маса и мина и под нея. Излезе от другата й страна — и тогава графът извика на войниците да не мърдат.
Чан се изправи и се обърна. Графът го гледаше. Все още бе с механичната маска. Първата жена лежеше увита в маркучи пред него. До графа стоеше Блах с насочен револвер. Войниците чакаха. Свенсон го нямаше. Нито пък, доколкото можеше да види, Вайланд, или поне не с неговия си разум, защото двамата маскирани мъже зад графа не бяха преустановили работата си с медните машини — приличаха на някакви насекоми. Чан погледна към платформата. Беше заобиколена отвсякъде от вдигащо пара море от метални тръби, съскащи от горещина и изпускащи серни изпарения. Нямаше път за бягство.
— Кардинал Чан! — Граф Д’Орканч говореше със същия усилен глас, който Чан бе чул от кулата. От толкова близо думите бяха непоносимо силни и той не можа да се сдържи да не потрепери. — Не мърдайте! Влезли сте незаконно на място, което не разбирате! Кълна се, че дори не можете да започнете да разбирате наказанията!
Без да му обръща внимание, Чан посегна към жената на втората маса и дръпна тъмното платно, което скриваше косата й.
— Не ги докосвайте! — изкрещя граф Д’Орканч.
Косата беше прекалено тъмна. Не беше Селесте. Чан светкавично се премести на третата маса. Войниците пристъпиха напред и спряха до втората маса. Графът и Блах останаха от другата страна на първата, револверът на майора бе насочен право към главата на Чан. Чан се наведе към третата жена и дръпна плата от косата й. Прекалено светла и не толкова накъдрена… Селесте трябваше да е на първата маса. Беше претичал под нея като глупак и я бе оставил в ръцете на Д’Орканч!
Изправи се. Войниците пак пристъпиха напред, а Блах стреля. Чан приклекна, куршумът изсвистя покрай главата му, заби се в една от големите тръби и от нея изсъска струя газ и увисна във въздуха като бяло–синкав пламък. Графът отново изкрещя:
— Спрете!
Войниците — почти бяха стигнали третата маса — замръзнаха. Чан рискува да надникне над черните маркучи — зърна между тях бяла влажна плът — и срещна изпълнения с омраза поглед на майора.
Залата беше притихнала. Чуваше се само глухият рев на пещта и високото съскане на газта. Трябваше да надвие деветима мъже, ако броеше и двамата с количката — и да свали Селесте от масата. Можеше ли да го направи, без да я нарани? Можеше ли това нараняване да е по-лошо от това, което щеше да й се случи, ако не я измъкнеше? Знаеше какво би искала тя от него, също както знаеше колко безсмислено е станало желанието му да спаси собствения си живот. Усещаше кипящата болка в гърдите си. Точно заради този момент бе стигнал чак дотук, до последното непокорно опълчване срещу този привилегирован свят. Отново погледна маскираните лица, които се взираха надолу в напрегнато мълчание. Чувстваше се като животно на арена.
Графът измъкна черния маркуч за говорене от маската си, окачи го внимателно на една стойка, от която стърчаха някакви лостове, и попита:
— Търсите ли някого, Чан? — Гласът му вече не беше така висок, но понеже излизаше от странната кутия на устата на маската, на Чан отново му се стори нечовешки. — Може би ще мога да ви помогна…
Дръпна платното, което покриваше косата на последната жена, и се видяха тъмни лъскави черни къдрици. После махна маркучите, които висяха около стъпалата й. Плътта беше оцветена, нездраво лъскава, дори повече от пръстите на Вандаариф и лицето на Джон Карвър, когато бе опряно до книгата — бледа като полярен лед, лъщяща от пот, а под нея, където някога бе имало цвят на златиста топлина, сега бе хладното безразличие на пепелявото. На третия пръст на левия й крак имаше сребърен пръстен… Но Чан го бе разбрал още щом бе зърнал косата й. Това бе Анжелик.