Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Не си отидох, но отпаднах от потока на събитията и седях по цял ден в кабинета си или в университетската библиотека и четях книги и монографии за данъците, защото сега работех върху приятна и чиста задача: законопроекта за данъците. И толкова малко се интересувах от онова, което ставаше около мен, че научих за сделката едва когато тя беше вече свършен факт.
Една вечер отидох в резиденцията с чанта, пълна с бележки и таблици, за да ги покажа на Шефа и да поговорим за законопроекта. Шефа не беше сам. При него в библиотеката бяха Тайни Дъфи, Захарчо и за моя изненада, Гъми Ларсън. Захарчо се беше свил в едно кресло в ъгъла и държеше с двете си ръце чаша — както децата държат чаша. От време на време той отпиваше малки глътки от чашата и вдигаше глава, както правят пилетата, когато пият. Захарчо не беше пияч. Той се страхуваше, както сам казваше, че уискито може да го „изн-н-н-н-нерви“. Представяте ли си колко ужасно би било, ако Захарчо се изнервеше дотолкова, че да не може още с първия изстрел да пръсне буркана от конфитюр, който сте му подхвърлили във въздуха, или да не обърше муцуната на мулето със задния калник на черния кадилак? Дъфи, разбира се, обичаше да си попийва, но тази вечер не пиеше. Очевидно нямаше настроение за пиене, въпреки че в погледа му сегиз-тогиз проблясваше тържествуващо пламъче, макар и примесено със силна тревога — не беше лесно да стоиш в откритото пространство пред голямото кожено канапе. Тази тревога се дължеше отчасти на това, че Шефа обръщаше чаша след чаша. Защото, когато Шефа пиеше, задръжките му, и без това слаби, изчезваха напълно и тогава нямаше мяра на езика. А сега той пиеше здраво. Това напомняше първата светкавица, макар и без гръм, след като барометърът три дни поред е падал. Той се беше разположил на коженото канапе, а на пода до захвърленото сако и празните обувки стояха кана вода, шише уиски и купа лед. Когато Шефа биваше притеснен, обикновено изуваше обувките си. Той беше така пиян, че не би могъл и да ги уцели. Бутилката бе опразнена почти до дъното.
Господин Ларсън стоеше встрани от канапето — набит човек със среден ръст, на средна възраст, със сиво лице и сив костюм, на вид без въображение. Той не пиеше. Някога, като съдържател на игрален дом, беше открил, че пиенето не носи нищо. Гъми беше човек на сделките и не вършеше нищо, ако то не носи пари.
Когато влязох и обиколих с поглед компанията, Шефа ме погледна с вече зачервените си очи, но не каза дума, преди да се приближа до откритото пространство пред канапето. После протегна ръка и посочи Тайни, който стоеше в средата на това открито, незащитено пространство с болезнена усмивка на тлъстото си лице.
— Гледай! — каза ми Шефа. — Той искаше да уреди работата с Ларсън. И какво му казах аз? Казах му: не и не. Хиляди пъти не. А каква излезе тя?
Реших, че това е чисто риторичен въпрос, и не отвърнах. Разбрах, че тази вечер е изключено да обсъждаме законопроекта за данъците, и понечих да тръгна към вратата.
— А каква излезе тя? — изрева Шефа насреща ми.
— Откъде да знам? — казах, но съставът на действуващите лица вече ми подсказваше от какъв характер е драмата.
Шефа извърна рязко глава към Тайни.
— Кажи му — изкомандува го той, — кажи му, обясни му какъв голям хитрец се чувствуваш!
Тайни нямаше сили да обясни каквото и да било. Силите му стигаха само за тази болезнена усмивка — като зимна зора над необятните простори на черния костюм, поръбената с бяло жилетка и брилянтената карфица.