Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
— Дори за Макмърфи? — попита с шеговит тон, на който аз не се поддадох.
— Дори за Макмърфи.
— Ей, ти да не си решил да се разделиш с мен?
— Не, но съм решил да се разделя с някои занимания.
— Е, какво, оказа се вярно, така ли?
— Кое?
— Историята със съдията, знам ли я каква е.
Не можех да отрека това. Трябваше да отговоря утвърдително. Затова кимнах и казах:
— Да, оказа се вярно.
— Е, и?
— Казах, каквото имах да казвам.
Той се вглеждаше в мен сънливо изпод падналия перчем.
— Момче — обади се спокойно, — ние с теб работим заедно не от вчера. Надявам се да останем заедно докрай. Затънали сме до ушите във всички тези неща, момчето ми, и двамата, и ти, и аз.
Не отговорих.
Той продължаваше да се вглежда в мен. После рече:
— Не се безпокой. Всичко ще излезе на добър край.
— Да, разбира се — казах кисело, — ти ще станеш сенатор.
— Не за това става дума. Аз мога да стана сенатор още сега, ако това е най-важното.
— А за какво става дума?
Не ми отговори веднага, дори не ме гледаше вече, а беше забил поглед в ръцете си, сключени около сгънатото коляно.
— По дяволите — викна изведнъж, — не е важно. — После пусна внезапно коляното си, кракът му тупна тежко на пода и той скочи от стола. — Но нека всички запомнят добре — Макмърфи и всички останали, — аз ще постигна онова, което съм намислил. Ще го постигна, бога ми, дори ако се наложи да им счупя гръбнаците ей с тия две ръце. — И той протегна ръце с разперени свити пръсти, готови да сграбчат нещо. После се подпря на бюрото и каза по-скоро на себе си, отколкото на мен: — Сега пък този, Фрей. Ах, този Фрей! — И потъна в мълчание, но ако Фрей можеше да го види отнякъде, би се радвал, че е толкова далеч, в онази арканзаска ферма с неизвестен адрес.
Така историята на Шефа и Макмърфи, от която историята на съдията Ъруин беше само част, продължаваше, но аз вече не участвувах в нея. Върнах се към невинната си ежедневна работа и седях в кабинета си, а в това време есента се приближаваше незабележимо и земята лягаше на скосената си ос и лека полека избутваше мястото, на което сядах, встрани от изгарящите кристални лъчи на огромното слънце. Подухнеше ли вечерен ветрец, листата на дъбовете шумоляха сухо, а извън града, там, гдето свършваха бетонните тротоари и трамвайните линии, сплъстената джунгла от захарна тръст лягаше под тежкия нож и вечер по изкъртените пътища скърцаха големите колела на каруците, натоварени догоре с този неблаговонен товар, а нейде отвъд равните черни поля, оголени от секачите, под шафраненото небе пееше жалната си песен негър, уговаряйки се за нещо с Исуса. На университетското тренировъчно игрище дългокрак младеж с атлетически плещи вадеше душата на кожената топка, а по-нататък, при виковете и настойчивите свиркания, бушуваше игра. В събота вечер под блясъка на прожекторите стадионът ехтеше от викове: „Том! Том! Том! Давай, Том!“ Защото Том Старк носеше топката, Том Старк се промъкваше по края, Том Старк пробиваше отбраната и имаше само: Том, Том, Том.
Спортните журналисти пишеха, че той никога не е бил в по-добра форма. А междувременно Том принуждаваше баща си да стои непрекъснато на тръни. Шефа беше станал същински кибрит, все едно шотландец, който е решил да не пие, цялото учреждение ходеше на пръсти, след диктовка машинописките започваха да ронят сълзи над машините си, а длъжностните лица, които излизаха от кабинета му, придържаха с една ръка носна кърпа на бледите си чела, а с другата опипваха пътя през дългата приемна под изрисуваните погледи на мъртвите губернатори в позлатените рамки. Само в Сади нямаше никаква промяна. Тя сечеше думите си, сякаш късаше конец със зъби, и гледаше Шефа с тъмните си пламтящи очи, като че бе богиня на бъдещето, знаеща цената на всички надежди.
Само когато имаше мач, Шефа се отърсваше от мрачното си настроение. Два-три пъти ходих с него и щом Том биваше в стихията си, Шефа се преобразяваше напълно. Очите му изскачаха и заблестяваха, той ме тупаше по гърба и ме стискаше като мечка. Следи от тази треска се забелязваха понякога и на другата сутрин, когато той разгръщаше спортната страница на неделния вестник, но, разбира се, тя не траеше цялата седмица. А Том не правеше нищо, за да спести на баща си тревогите, които му причиняваше. Два-три пъти разговаряха на доста висок стил поради това, че Том клинчеше от тренировки и се беше скарал с треньора Били Мартин.