Цялото кралско войнство

Не ставаше дума за нещо дребно. За трохи. А за строежа на медицинския център. И за договор с Ларсън, с който да му бъде възложен този строеж.

Но аз нямах нищо общо с преговорите. С тях се занимаваше Дъфи, който отдавна драскаше да се уреди договорът с Ларсън и несъмнено щеше да получи добър пай за услугата. Не му завиждах за това. Беше си го изработил с труд. Толкова пъти бе треперил и се бе обливал в пот под зловещия, изпитателен поглед на Шефа, мъчейки се да го склони да възложи строежа на Ларсън. И в края на краищата сделката стана възможна само благодарение на една случайност, а не на неговите съзнателни усилия, тъй че той нямаше никаква вина. Затова не го осъждах и не му завиждах за пая, който щеше да получи.

Макар че всичко това ставаше пред очите ми, все едно, че се вършеше зад гърба ми, защото в тези дни, с наближаването на есента, аз чувствувах, че постепенно се откъсвам от заобикалящия ме свят. Той си вървеше по своя път, а аз по моя. Или по-точно, аз щях да вървя по моя път, ако знаех къде е той. Блазнеше ме мисълта да се махна, да кажа на Шефа: „Шефе, обирам си крушите и повече няма да се върна.“ Смятах, че мога да си позволя това. Сега не беше нужно дори пръста си да помръдна, за да имам сутрешната си закуска и кафето. Може би нямаше да бъда от големите богаташи, но щях да бъда благородно богат, по южняшки. В нашия край никой не мечтае да бъде голям богаташ, защото това е вулгарно и долнопробно. Тъй че на мен ми предстоеше да бъда благородно богат. Щом се уредяха нещата около имотите на Ъруин. (Ако изобщо се уредяха, защото работите му бяха така объркани, че кой знае кога щяха да се уредят.)

Щях да бъда благородно богат, защото бях наследил плодовете от престъплението на съдията, тъй както един ден щях да наследя от майка си плодовете от слабодушието на Учения прокурор — парите, които й е оставил, когато е разбрал истината и просто си е отишъл. Аз също можех да си отида и с доходите от някогашното престъпление на съдията да си заживея хубав, чист, безупречен живот в някой край, където сядаш на мраморната масичка под раираното брезентно платно и си пиеш вермут със сода и касис и гледаш как се дипли и проблясва на слънцето прославената синя морска шир. Но не си отидох. Наистина, след като изгубих двамата си бащи, имах чувството, че мога да отплавам свободно, като балон, чието последно въже е прерязано. Но трябваше да отплавам с парите на съдията Ъруин. А тези пари, които ми даваха възможност да отплавам, ме връзваха същевременно на мястото ми, колкото и парадоксално да звучи това. Или с други думи, те представляваха дългата верига на котвата, а самата котва беше заседнала здраво в тинята и водораслите на далечното минало. Може би беше глупаво да се отнасям така към моето малко наследство. Може би то не се различаваше с нищо от всяко друго наследство, получено от някого. Може би император Веспасиан е бил прав, когато, подрънквайки в джобовете на дънките си парите, получени от данъка върху писоарите, е отбелязал остроумно: „Pecunia non olet“32.