Момчешки живот

— Кори, внимавай… — но се спря. Време беше да признае, че съм на път да стана мъж. Вместо това мама ми каза: — Надявам се да го намериш!

От къщи до езерото имаше доста път, и то тежък. Вятърът духаше срещу мен. Докато с глава, приведена към кормилото, въртях педалите по Шосе 10, поглеждах предпазливо наляво и надясно към брулената от вятъра гора. Съществото от изгубения свят все още скиташе на свобода. Само по себе си не беше страшно, тъй като се съмнявах, че трицератопсът имаше особено желание да общува с капана на тинестото дъно на цивилизацията. Това, което ме караше да съм нащрек бе фактът, че два дни преди Деня на благодарността Марти Баркли, който преди изгрев носеше вестниците от Бирмингам, си карал по този същия път, а масивно туловище излязло от гората и се ударило в колата му толкова силно, че гумите излезли от настилката. Бях видял колата на г-н Баркли. Страната откъм пътника беше смачкана, все едно ритната от гигантски стоманен ботуш. Прозорецът беше на парчета. Г-н Баркли разправяше, че чудовището буквално го ударило и побягнало. Вярвах, че трицератопсът бе обявил гъстите и блатисти гори около Саксън Лейк за своя територия и всички превозни средства по Шосе 10 бяха в опасност, понеже трицератопсът ги смяташе за динозаври-съперници. Нямах представа дали би счел Рокет за достоен за нападение или не. Така че предпочитах да настъпя педалите и да внимавам. Очевидно г-н Добро намерение не бе осъзнавал, че вместо голяма сива буца, която си дремуца в тинята, е притежавал танк „Патън“, който може да надбяга кола. Свободата определено ти ускорява краката, това е ясно. А въпреки възрастта и размера си, трицератопсът бе по душа хлапе.

Като изключим, че си поръчах Дейви Рей да цъфне на вратата ми с верижен трион, с нищо не издавах подозренията си. Джони също, а ние така и не споделихме с Бен, понеже понякога излишно му работеше устата. Дейви Рей не продума и дума по въпроса, освен да сподели, че се надява просто да оставят съществото да доживее дните си в мир. Не бях напълно сигурен, но номерът ми се струваше точно от типа, който приятелят ни би врътнал. Откъде би могъл да знае, че трицератопсът ще нанесе щети за десет хиляди долара? Е, стъклото може да се смени, а металът — да се изчука. Г-н Уайн Джили и съпругата му се преместиха във Флорида, точно както се канеха да сторят от пет-шест години насам. Преди г-н Джили да напусне, г-н Долар му каза, че блатата във Флорида гъмжали от динозаври, които ти идвали до задната врата да си просят остатъци от обяда. Г-н Джили пребледня като платно и не спря да трепери, докато „Джазман“ Джаксън не му обясни, че г-н Долар просто се закача с него.

Когато взех завоя, който щеше да ме изведе покрай Саксън Лейк, видях и пикапа на татко паркиран близо до червената скала. Спрях до него, опитвайки се да измисля какво точно да кажа. Внезапно ми бяха свършили думите. Разговорът ни нямаше да прилича на храна за магическата кутия — това си беше реалният живот и щеше да ми бъде много, много трудно.

Не видях татко никъде около камиончето, докато настанявах Рокет на стъпенката му. След това обаче го забелязах — малка фигурка, седнала на гранитна скала на половината път около езерото. Взираше се в черната, набръчквана от вятъра вода. Докато гледах, татко вдигна бутилка към устата си и отпи солидна глътка. След това отпусна бутилката и отново се втренчи във водата.