Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

„Не съвсем: Пътят минава в покрайнините на тези поля и дори на границата на мястото, където скоро ще отида. Но стига за това. Имаме съвсем малко време“. Ангелът като че ли започна да се отдалечава. „Последвай ме“.

„Аз… не мога“.

„Вече си го правил. Последвай ме“.

Ангелът продължи да се отдалечава. Саймън не искаше да я пусне. Беше така самотен. Внезапно се оказа до нея.

„Виждаш ли — каза тя. — О, Саймън, толкова дълго очаквах това място — да бъда тук през цялото време! Прекрасно е! Аз съм свободна!“

Той се запита какво иска да каже ангелът, но нямаше сили за повече загадки.

„Къде отиваме?“

„Не къде, а кога. Знаеш го“. Ангелът като че ли започна да излъчва нещо като радост. Саймън си помисли, че би могла да бъде сравнена с огряно от сноп слънчеви лъчи цвете, около което жужат пчели. „Толкова ужасно беше предишните пъти, когато трябваше да си тръгна. Бях щастлива единствено тук. Веднъж се опитах да ти го кажа, но ти не ме чу“.

„Не разбирам“.

„Разбира се. Никога не беше чувал гласа ми досега. Искам да кажа, моя собствен глас. Чуваше нейния“.

Внезапно Саймън осъзна, че няма никакви думи. Двамата с ангела не разговаряха, както разговарят хора. Тя просто му предлагаше идеи, които се оформяха в съзнанието му. Когато тя говореше за „нея“, за другата, чийто глас беше чул, той не го възприемаше като дума, а като усещане за защита, подкрепа, обич, но все пак някак заплашително, женствено.

„Коя е „тя“?“

„Тя продължи напред — отвърна ангелът, сякаш й беше задал съвсем друг въпрос. — Скоро ще я настигна. Но трябваше да те изчакам, Саймън. Но това не ме притеснява. Тук съм щастлива. Доволна съм, че не се върнах назад“. Саймън осъзна „назад“ като капан, като заплаха. „Дори по-рано, когато дойдох за първи път тук, не исках да се върна… но тя ме принуждаваше“.

Преди да продължи да задава въпроси — преди да реши дори дали в този странен сън въобще иска да задава повече въпроси — Саймън се озова сред тунелите на Асу'а. Пред него се ширна позната гледка — русият мъж, факлата, копието, огромното блестящо нещо, което се бе проснало зад свода.

„Какво е това?“

„Виж. Това е твоята история — или част от нея“.

Копиеносецът пристъпи напред, цял изтръпнал от ужасни предчувствия. Огромният звяр не помръдна. Червеният му нокът лежеше извит на земята само на няколко стъпки от него.

Саймън се запита дали звярът спи. Белегът му — или споменът за него — го смъдна.

„Бягай, човече — помисли си той. — Не можеш да се сразиш с дракона. Бягай!“

Копиеносецът направи още една предпазлива крачка и спря. Изведнъж Саймън се озова някак по-близо: оглеждаше просторната зала, сякаш гледаше през очите на златокосия мъж. В първия момент му беше трудно да възприеме видяното.

Помещението беше огромно, таванът се извисяваше далеч над светлината от пламъците на факлата. Стените бяха изпепелени и разтопени от колосални пожари.

„Това е леярната — разбра Саймън. — Или каквато е сега. Това сигурно е миналото“.