Черното копие и сянката на Властелина [bg]

- Моят другар, на когото е известно много повече, отколкото на мен, описа причината за пратеничеството ни. Не се бави, воине. От това колко бързо ще се озовем при краля, зависи съдбата на целия Запад!

Беорнот стисна юмруци.

- Проклятие! Наистина, вие сте най-черните вестоносци, които ще запомня! Но... – слаба надежда се долови в гласа му, – навярно все пак грешите? Може би бурята ще ни отмине?

- По-добре не разчитайте на това – стискайки зъби каза Торин.

Като оставиха зад себе си притихналите и объркани хора, отрядът продължи нататък, съпровождан от десетина гондорски конника. От време на време хобитът ловеше върху себе си погледите им, пълни с горчива тревога. Те умираха от желание по-подробно да разпитат незнайно откъде стоварилите се на главите им странни вестоносци на мъки и беди, затова хобитът направи първата крачка насреща, започвайки на свой ред да задава въпроси за положението на нещата в Гондорското Кралство. Още от първите минути на съвместния им път той забеляза воин с могъщо телосложение, с открито и безстрашно лице, насечено от няколко белега от меч. За разлика от всички останали, очите му горяха с неукротим огън. Той не ос радваше ма настъпващата война, но и не се страхуваше от нея, както огромна част от срещнатите от хобита стражи на заставата. Воинът се казваше Атлие и в това странно съвпадение на имената на простия гондорски боец и легендарния вожд, който единствен могъл да говори с току-що пристигналия в този свят Велик Орлангур, в това странно съвпадение хобитът видя пръст на съдбата. Нещо веднага го привлече в този човек, който отговаряше на въпросите на хобита точно и на драго сърце.

Много отдавна Гондор живееше в мир и охолство. Кралете му, наследници на Великия Елесар Елфийски, мъдро разсъдили, че могъществото на кралството не винаги е равно на размерите му и вместо нови завоевания предпочели грижливо уреждане на намиращите се под властта им земи. (За разцвета на Гондор хобитът бе слушал още в Ануминас от Теофраст.) Ордите на войнствените истерлинги и харадрими след съкрушителни поражения задълго се отдръпнали от границите на Гондор. Вярно, отстъпили – но вождовете им не се успокоили и сменили тактиката. Вместо да предприемат големи нахлувания, те започнали да се промъкват на малки отряди доста навътре в гондорските земи, като извършили немалко зли ни. Тогава Управителите на Гондор отново били принудени да се върнат към граничните засеки и тайните застави, както в дните, предшествали победоносната битка на Пеленорските полета с воините на Неназовавания. Всъщност граничната война се водеше, без да затихва вече четирийсет години – ето защо Гондор изтеглил предните си постове на по-изгодни за защита позиции. Тези мерки оправдали очакванията. Вътрешните области на Кралството забравили що е то вражеско нападение. Последни успехи противниците на Гондор пожънали преди петдесет години.

- Но защо не тръгнете с открита война срещу врага?- полюбопитства хобитът.