Драконите на сломеното слънце [bg]

— А ние сме толкова уморени, че дори и да имаше къде, пак нямаше да имаме сили да се доберем дотам — прибави капитанът, като също се отпусна изморено до него. — Не зная за теб, но съм така пребит, че не мога да повдигна ръка, за да прогоня и комар, да не говорим за нападение срещу някакъв магически щит.

Той хвърли бегъл поглед към Мина, която единствена от цялата армия оставаше на крака. Водачката стоеше с лице към щита, или поне с лице в посоката на щита, тъй като нощта вече се спускаше и потрепването му не можеше да се забележи така лесно.

— Мисля, че тук пътят ни свършва, приятелю — произнесе тихо към минотавъра Самювал. — Не можем да преодолеем магията на щита. На сутринта великаните ще ни догонят. Великани отзад и непревземаем щит отпред. Ние помежду им. И цялото това безумно тичане за нищо.

Галдар не отговори. Не беше изгубил вяра. Просто бе твърде уморен, за да спори. Мина замисляше нещо. Едва ли планът й включваше възможността да се озоват в задънена улица и да свършат под брадвите на великаните. Не знаеше какво е то, но вече бе видял достатъчно от нея и от могъществото на нейния Бог, за да повярва, че е способна да постигне и невъзможното.

Мина си проправи път през мъртвите храсти и дървета и приближи до щита. Навсякъде около нея падаха изсъхнали клони. Листата пукаха под ботушите й. Финият прах се сипеше по раменете й и покриваше обръснатата й глава с тънък слой сива пепел. Най-сетне невидимата бариера я принуди да спре. Не можеше да продължи по-нататък.

Протегна ръка и натисна щита. На Галдар му се стори, че невеществената му сапунена повърхност е на път да поддаде. Мина веднага отдръпна пръсти, сякаш бе докоснала стена от тръни. Стори му се, че щитът съвсем слабо се нагърчи, но може би си въобразяваше. Водачката вдигна оръжието си и го стовари върху бариерата. То изхвръкна разтърсващо от ръката й и падна на земята. Тя вдигна рамене и се наведе да го вдигне. Значи докладите казваха истината. След като установи това със сигурност, Мина се върна обратно през гората при хората си.

— Какви са заповедите ти? — попита минотавърът.

Тя огледа армията си. Мъжете лежаха навсякъде. Приличаха на трупове.

— Справихме се добре — произнесе. — Войниците са изтощени. Ще направим лагера тук. Мисля, че сме достатъчно близо — прибави, като още веднъж хвърли поглед към щита. — Да, достатъчно близо.

Галдар не попита: „Достатъчно близо за какво?“. Нямаше сила дори за това. Той с мъка се изправи на крака:

— Ще разпределя постовете…