Драконите на сломеното слънце [bg]

Върна се до мястото, където беше оставил Мина, но не я откри. Не успяваше да я съзре никъде в мрака. Усети как сърцето му тревожно се свива от страха, познат на всяко дете — страхът, че се е оказал сам и изгубен в нощта. Не смееше да я повика. В надвисналото мълчание имаше нещо свещено, нямаше особено желание да го нарушава. Но се налагаше да я намери.

— Мина! — прошепна пронизително.

— Тук съм, Галдар — отговори Водачката.

Той заобиколи група мъртви дървета и я откри сгушена в основата на масивен дъб. Лицето й сияеше бледо, по-силно дори от луната, и минотавърът се запита как ли е могъл да не я види по-рано.

Той каза:

— Четиристотин и петдесет души, Мина.

Залиташе.

— Сядай — нареди му тя.

— Оставихме трийсет с каруците. Още двайсет са изпопадали по пътя. Някои от тях може и да ни настигнат. Ако преди това не ги намерят великаните.

Тя мълчаливо кимна. Галдар се отпусна на земята. Мускулите му протестираха при всяко поместване. На сутринта щеше да се е схванал напълно и едва ли щеше да е единствен.

— Всички си легнаха. — Устата му се разчекна в огромна прозявка.

— Ти също трябва да поспиш, Галдар.

— Ами ти?

— Не ми се спи. Ще постоя малко. Не дълго. Не се тревожи за мен.

Той се сви в краката й, слагайки глава върху купчина сухи листа, които шумоляха всеки път, когато помръднеше. По време на адското надбягване можеше да мисли единствено за идващата нощ и времето, което ще прекара в сън и почивка. Той се протегна, затвори очи и отново съзря пътя пред себе си. Простираше се до самия безкрай. Тичаше и тичаше, а безкраят неизменно му се изплъзваше някъде в далечината. Пътят започна да се вълнува, извива и усуква около краката му като змия. А после го препъна и го запрати надолу с главата в река от кръв.

Минотавърът се събуди с дрезгав вик и сепнато се изправи.

— Какво има? — Мина все още седеше на един от корените на дъба. Не беше помръднала.

— Проклетото тичане! — изруга Галдар. — Продължавам да сънувам пътя. И без това повече не мога да спя. Няма смисъл.

Не беше само той. Навсякъде около тях се носеха звуци от тежко дишане, бълнуване, охкане, кашляне… всичко нашепваше за страх, загуба и отчаяние. Мина също се вслуша, поклати глава и въздъхна.

— Лягай, Галдар — каза тя. — Лягай. Ще ти изпея приспивна песен. Тогава ще заспиш.

— Мина… — Минотавърът смутено прочисти гърлото си. — Не е необходимо. Не съм дете.

— Дете си, Галдар — произнесе тихо Водачката. — Всички ние сме деца. Деца на Единия Бог. Легни спокойно. Затвори очи.

Той се подчини. Легна, затвори очи и пътят отново се появи, а той тичаше, тичаше за живота си…

Мина започна да пее. Гласът й беше нисък, неукрепнал, необработен и все пак в него се долавяше сладост и чистота, които проникнаха до дъното на душата му.