Кръвта на братството
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Дишлиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кръвта на братството». Краткое содержание книги:
— Кой… е?
Те се приближиха.
— Не ме ли помниш? — Старицата в одеялото се изкиска. — Не можеш да ме познаеш, толкова стара и сбръчкана? Е, ти си виновна за това. Трябва да призная, че не си мръднала изобщо. Ако не беше ти, аз също все още да съм млада, скъпи, скъпи Прелате. Тогава щеше да ме познаеш.
Ужасната болка я въртеше жестоко и Ан едва можеше да диша.
— Не ти харесва меденият ми кейк ли?
— Кой…
Старицата опря длани в коленете си и се наведе.
— Е, Прелате, трябва да си спомниш. Обещах ти, че ще си платиш за онова, което ми причини. А ти дори не си спомняш жестокото нещо? Толкова ли малко е означавало за теб?
Ан изведнъж ококори очи, разбра. Никога не би я познала след всичките тези години, но гласът, гласът беше същият.
— Валдора.
Старицата отново се изкиска.
— Е, скъпи Прелате, чест е, че си спомняш такова нищожество като мен. — Тя се поклони с пресилен реверанс. — Надявам се, че помниш и обещанието ми. Помниш го, нали? Обещах, че ще те видя мъртва.
Ан усети как тялото й се стоварва върху пода и се гърчи в агония.
— Мислех, че… след като ти… си обмислила действията си… си видяла, че грешиш. Сега виждам… че правилно съм те изгонила… от Двореца. Нямаш… право да служиш като Сестра.
— О, не се притеснявай, Прелате. Изградих си свой собствен Дворец. Внучката ми е моя ученичка, моя послушница. Обучавам я по-добре от всичките ти Сестри. Уча я на всичко.
— Учиш я да… отравя хората?
Валдора се изсмя.
— О, отровата няма да те убие. Само леко ще те извади от строя, за да мога през това време да те обвия с мрежата си в пълна безпомощност. Няма да умреш толкова лесно. — Тя се наведе още повече, гласът й сееше отрова. — Ще умираш дълго, Прелате. Може да изкараш чак до сутринта. Човек може да умре хиляди пъти в една-едничка нощ.
— Откъде си… знаела… че ще дойда?
Жената се изправи.
— О, не знаех. Когато видях Господаря Рал и той ми даде една от твоите монети, си помислих, че по-късно може да ме снабди и със Сестра. Нямах представа, дори в най-смелите си надежди, че ще ми докара самия Прелат. Доставка право в ръцете. Виж ти, виж, какво чудо. Не, дори не съм смеела да се надявам. Бих била повече от щастлива да смъкна кожата на коя да е от Сестрите ти или дори на твоя ученик, Господаря Рал, за да ти причиня болка. Но сега мога да изпълня най-дълбоките си, най-тъмните си желания.
Ан се опита да извика Хана си. През болката разбра, че меденият кейк е съдържал нещо повече от обикновена отрова. Че е замесен със заклинание.
Скъпи Създателю, не така трябваше да се развият нещата.
Стаята започна да се замъглява пред очите й. Нещо я прониза в главата. Усети как гърбът й остъргва стената. Видя към нея да се приближава симпатичното, усмихнато личице на момиченцето.
— Прощавам ти, дете — прошепна Ан.
После чернотата я погълна.
Тридесет и девета глава
Докато тичаха, Калан стискаше с едната си ръка Ейди, с другата меча. В тъмното двете се препънаха в Орск и се строполиха тежко на земята. Калан измъкна ръката си от горещата пихтия на червата му, разпилени по снега.
— Как… как е възможно да се озове тук!
Ейди едва дишаше, опитваше се да поеме глътка въздух.
— Бъде невъзможно.
— Луната свети достатъчно. Сигурна съм, че не се въртим в кръг. — Тя бързо се обърса в снега от кръвта и червата. Скочи на крака и издърпа и Ейди горе. Навсякъде се виждаха тела с червени пелерини. Бяха участвали в една-единствена битка. Не е възможно да попаднат и на други трупове. А Орск…
Калан плъзна поглед между дърветата, търсеше конници.
— Ейди, помниш ли видението на Джебра? Видя ме да се въртя в кръг.
Ейди изчисти снега от лицето си.
— Но как е възможно?
Калан знаеше, че Ейди няма да издържи още дълго. Беше изразходвала силата си в битката и сега бе изтощена почти до смърт. Магията й донесе истински кошмар на нападателите им, но те бяха твърде много. Сам Орск сигурно бе убил двайсетина-трийсет. Калан не го бе видяла да пада убит, но вече за трети път се озоваваше пред трупа му. Разсечен почти на две.
— Накъде мислиш, че трябва да тръгнем, за да се измъкнем? — попита тя чародейката.
— Те бъдат обратно тук — посочи Ейди. — Трябва да тръгнем натам.
— И аз така мисля. — Тя дръпна Ейди в другата посока. — Правехме каквото мислехме, че е правилно, и не стана. Трябва да опитаме нещо друго. Хайде. Да направим каквото ни се струва грешно.
— Може да е заклинание — предположи Ейди. — Ако е така, бъдеш права. Но бъда твърде уморена, за да разбера дали бъде заклинание.
Те се промъкнаха през храсталака и се спуснаха надолу по стръмен склон, на места подтичвайки, на места пързаляйки се по снега. Преди да стигнат до ръба, Калан видя конници, скрити зад дърветата. Снегът в основата на хълма бе дълбок и мек. Двете с мъка си проправяха път. Беше все едно да се опитваш да тичаш в тресавище.