Кръвта на братството
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Дишлиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кръвта на братството». Краткое содержание книги:
Когато двамата с Бердин се показаха на входа, Кара и Райна буквално щяха да изскочат от кожата си от облекчение. Ричард дори забеляза Улик и Иган да затварят очи и да въздъхват с благодарност към добрите духове, че са отвърнали на молитвите им.
— В Кулата има сбързове — каза Бердин на другите две жени.
Кара зяпна.
— Колко се наложи да убиеш, Господарю Рал?
— Николко. Не ни нападнаха. Не бяхме заплашени от тях. Но имаше достатъчно други опасности. — Той им направи знак с ръка да престанат с пороя от въпроси. — Ще говорим за това по-късно. С помощта на Бердин намерих каквото търсех. — Той потупа книгата в ръцете на Бердин. — Трябва да се върнем и да започнем да я превеждаме. — Запъти се към вратата, но спря и се обърна към Кара и Райна. — Ъъ, докато бях там, долу, и си мислех, че може да загина, ако направя грешна стъпка, ми хрумна, че не искам да умра, без да ви кажа нещо. — Ричард пъхна ръце в джобовете и се приближи до тях. — Долу си дадох сметка, че никога не ви казах, че съжалявам за отношението си към вас двете.
— Ти не си знаел, че Бердин е омагьосана, Господарю Рал — каза Кара. — Не те обвиняваме, задето искаше да ни държиш на ръка разстояние от себе си.
— Не го знаех наистина, но вече го знам и искам да ви кажа, че несправедливо си помислих лошо и за вас. Съжалявам. Надявам се да ми простите.
Лицата на Кара и Райна грейнаха в усмивки. Той си помисли, че никога не са приличали на Морещици по-малко, отколкото в този момент.
— Прощаваме ти, Господарю Рал — каза Кара. Райна кимна в знак на съгласие. — Благодарим ти.
— Какво стана там, долу, Господарю Рал? — попита Райна.
— Поговорихме си за приятелството — отвърна вместо него Бердин.
В началото на пътя към Кулата, откъм страната на града, където се вливаха и много други пътища, имаше малък пазар, не като този на Пазарната улица, но явно обслужваше влизащите в града пътници с различни стоки.
Докато пресичаше площта му, ограден от петимата си стражи и отряда войници отзад, нещо привлече погледа му в угасващата светлина на деня. Спря пред малка паянтова маса.
— Искате ли парче от вашия меден кейк, Господарю Рал? — попита тъничкият познат му глас.
Ричард се усмихна на момиченцето.
— Колко още ми дължиш?
Момиченцето се обърна.
— Бабче?
Старицата се изправи на крака, притиснала опърпаното одеяло до себе си, воднистите й сини очи се вторачиха в Ричард.
— Виж ти, виж — с широка усмивка каза тя. Отвътре се провидяха дупките на местата на зъбите й. — Господарят Рал може да вземе колкото си пожелае, скъпа. — Тя сведе глава. — Радвам се да те видя, Господарю Рал.
— И аз теб… — Той изчака тя да си каже името.
— Валдора — отвърна старицата и погали момиченцето по светлокестенявата коса. — А това е Холи.
— Радвам се да ви видя отново, Валдора и Холи. Защо сте тук, вместо на Пазарната улица?
Валдора сви рамене под одеялото си.
— Сега, когато градът е спокоен, благодарение на новия Господар Рал, тук непрекъснато идват нови хора и пътят към Магьосническата кула вероятно отново ще стане използваем. Надяваме се да хванем клиенти сред новодошлите.
— Е, аз не бих залагал особено на процъфтяването на Кулата в скоро време. Но със сигурност ще сте първите, които посрещат новодошлите в града. — Ричард огледа парчетата кейк на масата. — Колко още ми остават?
Валдора се изкикоти.
— Ще трябва да опека доста, докато ти се издължа, Господарю Рал.
Ричард й смигна.
— Виж какво ще ти кажа. Ако ми позволиш да взема по едно парче за моите петима приятели и едно за себе си, ще считам, че сметката ни е уредена.
Валдора огледа петимата стражи. Отново сведе глава.
— Готово, Господарю Рал. Ти ми донесе повече радост, отколкото можеш да си представиш.
Тридесет и осма глава
Докато бързаше към портата на покоите на Прелата, Вирна мерна Кевин Анделмиър, който стоеше на пост в мрака. Беше нетърпелива да стигне до параклиса, да каже на Ан, че най-после е намерила отговор и че вече знае почти всички Сестри, верни на Светлината, но не бе виждала Кевин от седмици. Макар сърцето й да биеше бясно, тя се спря.
— Ти ли си, Кевин?
Младежът се поклони.
— Да, Прелате.
— Доста отдавна не съм те мяркала наоколо, нали?
— Така е, Прелате. Болесдън, Уолш и аз бяхме свикани обратно в поделението.
— Защо?
Кевин пристъпи от крак на крак:
— Не знам точно. Струва ми се, че командирът ни искаше да разбере повече за заклинанието, обвиващо Двореца. Познавам го от петнадесетина години и вече е остарял. Искаше да види с очите си дали е истина, че сме ние. Каза, че тримата с Болесдън и Уолш изглеждаме като първия път, когато ни е видял преди петнайсет години. Каза, че като чул за това, отначало не повярвал, но вече се убедил. Извика останалите командири, които ни познават, да ни видят.