Децата на капитан Грант

Паганел знаеше с каква голяма почит туземците се отнасят към тази река. Той знаеше също, че английските и немските естественици не са плавали по нея по-горе от мястото, където тя се съединява с Уайпа. Но докъде Кай Куму щеше да отведе своите пленници? Той нямаше да отгатне, ако думата „Таупо“, често повтаряна между вожда и бойците му, не бе привлякла вниманието му.

Той разгледа картата и видя, че Таупо е името на едно много известно в географските летописи езеро, разположено в най-планинската част на острова, в южния край на провинцията Окленд. Уайкато изтичаше от това езеро. Разстоянието от сливането на двете реки до езерото беше сто и двадесет мили приблизително.

За да не бъде разбран от туземците, Паганел се обърна към Джон Манглс на френски и го помоли да определи бързината на лодката. Джон я определи на около три мили в час.

— В такъв случай — каза географът, — ако спираме през нощта, пътуването ни до езерото ще трае около четири дни.

— А къде са разположени английските постове? — запита Гленарван.

— Това мъчно може да се узнае! — отговори Паганел. — Все пак по всичко изглежда, че войната е пренесена в провинцията Таранаки и че войските са разположени по посока на езерото, на противоположната страна на планината, там където е съсредоточено огнището на въстанието.

— Дай боже! — каза леди Елена.

Гленарван погледна тъжно младата си жена и Мери Грант, изложени на своеволията на жестоките туземци, които ги отвеждаха в една дива страна, далеч от всяка човешка помощ. Но той видя, че Кай Куму го гледа, и от предпазливост, за да не покаже, че една от пленничките е негова жена, прикри чувствата си и започна да разглежда бреговете на реката съвсем равнодушно.

Лодката мина, без да спира, покрай бившата резиденция на краля Потато, която се намира на половин миля от мястото, където се съединяват Уайкато и Уайпа. Никаква друга лодка не браздеше водите на реката. Няколко разрушени колиби, разположени далеч една от друга по брега, свидетелствуваха за ужасите на скорошната война. Полето покрай реката изглеждаше напуснато; самите брегове бяха безлюдни. Тази тъжна самота се оживяваше от някои и други водни птици. Ту някоя „тапарунга“, вид дългокрака патица с черни крила, бял корем и червена човка, пробягваше с дългите си крака. Ту три вида чапли — си-вопепелявото „матуку“, един сорт воден бик с глупаво изражение и великолепната „котуку“ с бели пера, жълта човка и черни крака — гледаха спокойно как минава туземната лодка. Там, където отвесните брегове сочеха, че водата е дълбока, някое синьо рибарче, „котаре“ за маорите, дебнеше малки змиорки, които се въдят с милиони в новозеландските реки. А там, където храстите се трупаха над водата, горди папуняци и кокошки султанки правеха утринния си тоалет под първите лъчи на слънцето. Цялото това птиче царство се наслаждаваше на пълното спокойствие, което му даваше отсъствието на хората, прогонени или избити от войната.

В тази си първа част Уайкато беше широка и течеше посред обширни равнини. Но по-нагоре долината, в която бе издълбано коритото й, започваше да се стеснява от хълмове и планини. На десет мили от сливането на двете реки картата на Паганел отбелязвяше, че на левия бряг се намира селището Кирикиророа и то действително съществуваше. Но Кай Куму не спря там. Той нареди да се раздадат на пленниците от собствените им провизии, задигнати по време на ограбването на лагера им. Войниците, робите и самият той се задоволиха с туземна храна, т.е. с печена на фурна хранителна папрат, наречена от естествениците „pteris esculenta“ и „капанас“, картофи, които се отглеждат в голямо количество и на двата острова. В храната им нямаше никакъв животински продукт и дори сушеното месо на пленниците видимо не ги привличаше.