Децата на капитан Грант
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечо Обов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Децата на капитан Грант». Краткое содержание книги:
Впрочем татуировката на маорите независимо от уважението, с което се ползува, е и много полезна. Тя предизвиква едно надебеляване на кожата, което й дава възможност да устоява на лошото време и на непрестанните ухапвания на комарите.
Що се отнася до вожда, който ръководеше лодката, не можеше да има съмнение за неговата знатност. Острата кост от албатрос, с която си служат маорските татуировачи, бе набраздила с гъсти и дълбоки линии пет пъти лицето му. Той беше татуиран пет пъти, а това личеше и от надменното му изражение.
Тялото му, обвито в широка мантия от „формиум“, т.н. новозеландски лен, украсена с кучешки кожи, бе пристегнато с туника, окървавена от последните сражения. На ушите му висяха обеци от зелен жад, а около врата му трептяха огърлици от „пунаму“, свещени камъни, към които новозеландците се отнасят с известно суеверие. От едната му страна лежеше една английска пушка и едно „пату-пату“ — вид секира с две остриета, дълга около 50 см, със смарагден цвят.
Девет бойци от по-низш ранг, със свирепи лица, въоръжени, седяха до него. Някои от тях със следи от скорошни рани седяха неподвижно, обвити в мантиите си от „формиум“. В краката им лежаха три кучета с див израз. Осемте предни гребци очевидно бяха слуги или роби на вожда. Те силно гребяха и лодката се движеше с голяма скорост срещу не много бързото течение на Уайкато.
В средата на дългата лодка бяха притиснати един до друг десет пленници европейци със завързани крака, но със свободни ръце.
Те бяха Гленарван и леди Елена, Мери Грант, Робърт, Паганел, майорът, Джон Манглс, стюардът и двамата моряци.
Вечерта, измамени от гъстата мъгла, те бяха спрели да нощуват сред голям отряд туземци. Към полунощ пътешествениците, изненадани в съня си, бяха взети в плен и отнесени в лодката. Досега нищо лошо не им се беше случило, но и да се случеше, каква съпротива можеха да окажат? Оръжията и мунициите им бяха в ръцете на диваците и при всеки опит те щяха да бъдат бързо повалени от собствените им куршуми.
От няколко английски думи, с които си послужиха туземците, пътешествениците разбраха, че след като са били отблъснати, бити и разпръснати от английските войски, диваците се оттегляха в областите на Горен Уайкато. Вождът на маорите след упорита съпротива и след като 42 полк избил най-добрите му бойци, бе тръгнал да събира от племената покрай реката нови бойци, с които да се присъедини към неукротимия Уйлям Томпсън, който още продължаваше борбата срещу завоевателите. Този вожд се наричаше „Кай Куму“, зловещо име, което на туземно наречие означаваше „този, който яде крайниците на враговете си“. Той беше храбър, но жестокостта беше равна на юначеството му. От него не можеха да очакват никаква милост. Името му беше добре известно на английските войници и губернаторът на Нова Зеландия бе определил награда за главата му.
Това нещастие бе сполетяло лорд Гленарван, когато беше почти стигнал до толкова желания Окленд, откъдето щеше да се върне в Европа. При все това човек не би отгатнал по студеното му и спокойно лице големите тревоги, които го вълнуваха. Гленарван в критичните моменти не падаше никога духом. Съзнаваше, че той, съпругът и началникът, трябва да бъде силен, за да дава пример на жена си и на другарите си. Той беше готов, ако обстоятелствата го наложеха, да умре пръв за общото благо. Вярваше в правотата на своята кауза и въпреки струпаните по пътя му опасности не съжаляваше за самоотвержения си порив, който го беше довлякъл в тези диви страни.
Другарите му бяха достойни за него. Те споделяха благородните му мисли и по спокойните им и горди лица не личеше, че отиват към страшна участ. Впрочем по общо съгласие и по съветите на Гленарван те бяха решили да показват пълно равнодушие пред туземците. Това беше единственият начин да внушат на диваците уважение към себе си. Всички диваци и особено маорите имат известно чувство на човешко достойнство, което никога не ги напуска. Те уважават този, който им се наложи с хладнокръвие и кураж. Гленарван знаеше, че като действува така, ще избави другарите си и себе си от излишни лоши обноски.
От тръгването от лагера на туземците, мълчаливи като всички диваци, бяха разменили помежду си само няколко думи. Все пак от тия думи Гленарван разбра, че говореха английски и затова реши да запита вожда за участта, която ги очакваше.
Обръщайки се към Кай Куму, той му каза с глас, в който нямаше нито сянка от страх:
— Къде ни водиш, вожде?
Кай Куму го изгледа студено, без да му отговори.
— Какво смяташ да правиш с нас? — запита отново Гленарван.
Очите на Кай Куму блеснаха за миг и той отговори важно: