Децата на капитан Грант
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечо Обов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Децата на капитан Грант». Краткое содержание книги:
Два часа по-късно над планините започнаха да се спускат първите сенки на нощта. Слънцето, преди да изчезне зад хоризонта на запад, се възползува от внезапното разкъсване на облаците, за да изпрати няколко закъснели лъчи. На изток отдалечените планински върхове почервеняха от тия последни искри на дневния огън. Това беше кратък поздрав, отправен до пътешествениците.
Гленарван и другарите му ускориха хода. Те знаеха колко кратък е залезът на тази ширина и колко бързо настъпва нощта. Трябваше да стигнат до сливането на двете реки, преди да се стъмни напълно. Но от земята се издигна гъста мъгла, която пречеше да се различава пътят.
За щастие слухът замести зрението, което в тъмнината ставаше излишно. Не след много шумът на водата се засили и подсказа, че наближават мястото, където двете реки образуват едно корито. В осем часа отрядът стигна до това място, т.е. там, гдето Уайпа с особен рев изчезва във водите на Уайкато.
— Ето и Уайкато! — извика Паганел. — Пътят за Окленд минава по нейния десен бряг.
— Ще я видим утре — отговори майорът. — Да спрем тук. Струва ми се, че по-тъмните сенки са група дървета, сякаш нарочно израснали тук, за да ни приютят. Да вечеряме и да спим.
— Да вечеряме — каза Паганел, — но само с бисквити и сушено месо, без да палим огън. Дойдохме тук инкогнито и трябва да се постараем да заминем също така инкогнито. За щастие мъглата ни прави невидими.
Стигнаха до групата дървета и всички изпълниха препоръките на географа. Студената вечеря бе изгълтана безшумно и скоро, изморени от изминатите петнадесет мили, пътешествениците заспаха дълбоко.
Глава X
НАЦИОНАЛНАТА РЕКА
На другия ден при изгрев слънце над реката се влачеше тежко доста гъста мъгла. Една част от натрупаните във въздуха пари се бяха сгъстили от нощния хлад и покриваха с дебел облак повърхността на водата. Но слънчевите лъчи не закъсняха да пробият тази мехуреста маса, която се стопи под погледа на блестящото светило. Потъналите в мъгла брегове се откриха и течението на Уайкато се появи в цялата си утринна красота.
Една ивица земя, деликатно удължена и покрита с храсталаци, завършваше остро там, където се сливаха двете течения. Водите на Уайпа, по-буйни, отблъскваха по протежение на четвърт миля водите на Уайкато и едва тогава се сливаха с тях. Но спокойната и могъща река преодоляваше бързо своя гневен приток и го понасяше спокойно и плавно към Тихия океан.
Когато мъглата се вдигна, показа се една лодка, която пътуваше срещу течението на Уайкато.
Лодката беше дълга 21 метра, широка 1,5 метра и дълбока 90 см. Предницата й беше издигната като венецианска гондола, а цялата беше издълбана от стъблото на бор кахикатеа. Дъното й беше постлано със суха папрат. Осем гребла, разположени в предната част, я хлъзгаха бързо по повърхността на водата, докато един човек, седнал отзад, я управляваше с подвижно весло.
Този човек беше едър туземец, на около четиридесет и пет години, с широки гърди, мускулест, със силни и здрави крайници. Изпъкналото му чело, набраздено с дебели гънки, свирепият му поглед и мрачното изражение на лицето внушаваха страх.
Той беше маорски вожд от висок ранг. Това се виждаше от изкусната и гъста татуировка, която покриваше тялото и лицето му. От ноздрите на орловия му нос започваха две черни спирали, които обикаляха жълтите му очи, съединяваха се на челото и след това се губеха във великолепните му коси. Устата с блестящи зъби и брадата му изчезваха в правилните пъстри шарки, чиито елегантни извивки стигаха до мощните му гърди.
Татуировката, наричана „моко“ от новозеландците, е белег на високо отличие. Достоен за тия почетни шарки е само този, който се е отличил в няколко сражения. Робите и долните слоеве на населението не могат да претендират за тях. Знаменитите вождове се познават по изяществото, точността и естеството на рисунката, която често изобразява върху телата им животни. Някои понасят до пет пъти извънредно мъчителната операция на „моко“. В Нова Зеландия колкото човек е по-знатен, толкова е по-украсен.
Дюмон д’Юрвил дава интересни подробности за този обичай. Той много основателно отбелязва, че „мокото“ замества гербовете на някои суетни родове в Европа. Но той отбелязва също и разликата между тия два белега на отличие. Гербовете на европейците доказват често само личните достойнства на този, който пръв ги е получил, и не утвърждават с нищо заслугите на потомството, а „мокото“ на новозеландците свидетелствува, че този, който е татуиран, е дал доказателства за изключителна лична храброст.