Децата на капитан Грант
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечо Обов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Децата на капитан Грант». Краткое содержание книги:
Това беше новозеландското киви, наречено „apterix australis“ от естествениците, което се храни с ларви, насекоми, червеи или семена. Тая птица е специфична за тия острови. В европейските зоологически градини едва успяват да я аклиматизират. Нейните полузавършени форми и смешните й движения са привличали винаги вниманието на пътешествениците. По време на големите изследвания на Океания с корабите „Астролаб“ и „Зеле“ Дюмон д’Юрвил бе специално натоварен от Академията на науките да донесе един екземпляр от тия особени птици. Но въпреки обещаните на туземците възнаграждения той не успял да си набави нито едно живо киви.
Паганел, щастлив от тази находка, завърза наедно двете птици и ги понесе смело с намерение да ги подари на Зоологическата градина в Париж. Наивният географ вече виждаше пленителния надпис, поставен на най-хубавата клетка в градината „Дар от г. Жак Паганел“.
Междувременно малкият отряд напредваше бодро по брега на Уайпа. Местността беше безлюдна. Никаква следа от туземци, никаква пътека, която да издава присъствието на човешко същество из тия равнини. Реката течеше между високи храсти или се хлъзгаше покрай дълги пясъчни брегове. Погледът стигаше чак до малките планини, които преграждаха долината на изток. С особените си форми и с потъналите в измамна мъгла профили те приличаха на гигантски допотопни животни. Човек би казал: цяло стадо огромни китове, вкаменени внезапно. От хаотичните форми на тия скалисти маси личеше, че техният произход е вулканичен. И наистина Нова Зеландия не е нищо друго освен едно от последните творения на подземните сили. Нейното издигане над морското равнище продължава непрекъснато. Някои нейни точки са се издигнали за двадесет години с 2 метра. Подземният огън все още работи в недрата й, разтърсва я, гърчи я и на много места излиза от отворите на гейзерите или от кратерите на вулканите. До четири часа след пладне пътешествениците бяха изминали доста леко още девет мили. Според картата, която Паганел гледаше непрестанно, до сливането на Уайпа и Уайкато оставаха по-малко от пет мили. Там минаваше пътят за Окленд и там щяха да се установят за нощуване. А колкото до петдесетте мили, които ги отделяха от столицата, те можеха да се изминат за два-три дни или само за осем часа, ако срещнеха пощенската кола, която поддържа два пъти месечно връзка между Окленд и залива Хокс.
— И така — каза Гленарван, — ще бъдем принудени да нощуваме на открито и утре вечер!
— Да — отговори Паганел, — но, надявам се, за последен път.
— Толкова по-добре, защото това са тежки изпитания за леди Елена и Мери Грант.
— И те ги понасят, без да се оплакват — добави Джон Манглс. — Но ако се не лъжа, господин Паганел, вие говорехте, че при сливането на двете реки имало някакво село.
— Да — отговори географът, — ето го отбелязано върху картата на Джонстън. То е Нгарнавахия, на около две мили от сливането на двете реки.
— В такъв случай не бихме ли могли да прекараме там нощта? Леди Елена и мис Грант биха извървели без колебание две мили повече, стига да могат да пренощуват в що-годе сносен хотел.
— Хотел ли? — извика Паганел. — Хотел в маорско село? Та там няма нито хан, нито дори кръчма! Това село се състои само от няколко колиби на туземци и там не само не бива да търсим подслон, но мисля, че дори благоразумно трябва да го избегнем.
— Пак вашите опасения, Паганел! — каза — Гленарван.
— Драги лорде, за предпочитане е с маорите да се отнасяш с недоверие, отколкото с доверие. Аз не знам какви са отношенията им с англичаните, дали въстанието е смазано, или е успяло и дали няма да попаднем в разгара на военните действия. Освен това, колкото и нескромно да е, хора като нас са добра плячка, а аз нямам никакво желание да изпитвам насила новозеландското гостоприемство. Тъй че намирам за разумно да избегаем това село Нгарнавахия, да го заобиколим и въобще да избегаем всяка среща с туземците. Като стигнем в Друъри, там ще бъде различно. Тогава нашите смели спътнички ще могат спокойно да си починат от пътуването.
Мнението на географа взе връх. Леди Елена предпочете да прекара последната нощ на открито, вместо да изложи на опасност спътниците си. Нито тя, нито Мери Грант пожелаха да спрат да вървят по брега на реката.