Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
На масата Фидлър и Хедж бяха разглобили грамадния си арбалет и сега оглеждаха и почистваха всяка част. Много скоро очакваха битка.
Уискиджак споделяше убеждението им. Всеки изминал час приближаваше към тях многобройните им преследвачи. Най-много го плашеха Тайст Андий. Взводът му беше добър, но не чак толкова добър.
До прозореца стоеше Тротс, облегнат на стената и скръстил косматите си ръце. А до стената спеше Малът и шумното му хъркане цепеше стаята.
Сержантът отново се обърна към Калам.
— Ще разчиташ на късмета си, нали?
Убиецът кимна.
— Човекът няма причина да се показва повече. Последния път изгоряха. — Сви рамене. — Ще пробвам отново в хана. Ако не друго, все някой ще ме забележи и Гилдията ще дойде. Ако успея да им кажа една-две думи, преди да ме убият, имаме шанс. Не е много, но…
— Би трябвало да свърши работа — довърши Уискиджак. — Разполагаш с един ден — утре. Ако ударим на празно… — Той се обърна към Фидлър и Хедж и видя, че го гледат. — Взривяваме пресечките. Нанасяме щети. Уязвяваме ги.
Двамата сапьори се ухилиха одобрително.
Бързия Бен изсъска безсилно и привлече към себе си погледите на всички. Очите на магьосника се бяха отворили. Той хвърли ядосано съдраното парче одеяло на пода.
— Не става, сержант. Не мога да я намеря тая Сори, никъде.
Калам изръмжа някакво проклятие и тикна ножовете си в каниите.
— Е, и какво означава това? — попита Уискиджак.
— Най-вероятно — отвърна Бързия Бен — е мъртва. — Посочи парцала на пода. — С ей това няма как Въжето да се скрие от мен. Не и докато е обсебил Сори.
— Може пък, след като си му казал, че си го разбрал — намеси се Фидлър, — да си е хвърлил парите на масата и да е напуснал играта.
Бързия Бен отвърна с гримаса:
— Въжето не е уплашен от нас, Фидлър. Слез на земята. Той поне слиза при нас. Сенкотрон трябва да му е казал вече кой съм аз или по-скоро — кой съм бил. Това не е работа на Въжето, Сенкотрон трябва да е настоял. Боговете не обичат да ги мамят. Особено когато си ги измамил два пъти. — Той се надигна и разкърши схванатия си гръб. Срещна погледа на Уискиджак. — Това не го разбирам, серж. Объркан съм.
— Добре, оставяме ли я? — попита Уискиджак.
Бързия Бен кимна.
— Май че да. — Замълча, после пристъпи напред. — Сержант, на всички ни се искаше да сме сбъркали за нея. Но това, което направи Сори, нямаше нищо общо с човешката й същност, доколкото поне аз разбирам, и се радвам за това.
— Не бих могъл да понеса мисълта — каза от леглото Калам, — че това зло беше истинско, че съществуваше редом с толкова обикновено лице, колкото на всеки човек, когото ще видиш по улицата. Знам, Уискиджак, имаш си причини да искаш да е така.
Бързия Бен пристъпи към сержанта и го погледна съчувствено.
— Помага да си опазиш разсъдъка всеки път, когато заповядаш на някой от нас да умре — каза той. — Всички го знаем, сержант. И ще сме последните, които биха ти казали, че има и друг начин, за който може би не си помислял досега.
— Е, радвам се да го чуя — изръмжа Уискиджак. Изгледа ги един по един и забеляза, че Малът се е събудил и го гледа. — Някой друг да има да каже още нещо?
— Аз — каза Фидлър и се присви пред студения поглед на сержанта. — Добре де, нали ти попита?
— Е, казвай.
Фидлър се окашля. Накани се да заговори, но Хедж го сръга в ребрата. Той се навъси заплашително и опита отново.
— Ето как стоят нещата, сержант. Видяхме адски много наши приятели да загиват, нали така? И може да не сме давали ние заповедите, тъй че ти може би си мислиш, че за нас е било по-лесно. Но аз не мисля така. Виждаш ли, за нас тези хора бяха живи, дишаха. Бяха ни приятели. Когато умират, ни боли. Но ти си казваш, че единственият начин да не полудееш, е да поемеш всичко това от тях, за да не трябва да мислиш за него, за да не ти се налага изобщо да изпитваш нещо, когато те умират. Но в името на Гуглата, когато отнемаш човещината на всички други, ти отнемаш собствената си човечност. И това ще те доведе до лудост толкова, колкото всичко друго. Точно тази болка ни кара да продължаваме, сержант. И може да не стигнем доникъде, но поне няма да бягаме от нищо.
В стаята настъпи тишина. После Хедж сръга Фидлър в ребрата.
— Проклет да съм! Имало значи мозък в тая твоя глава. Май не съм бил прав за теб през всичките тия години.
— Добре, добре — каза Фидлър и хвърли поглед към Малът. — А кой си гори косата толкова пъти, че вече не си сваля от главата тая кирлива кожена шапка, а?
Малът се изсмя, но напрежението си остана и всички обърнаха погледи към сержанта. Уискиджак бавно огледа мъжете от взвода си. Видя загрижеността в очите им, откритото предложение за приятелството, което беше потискал толкова години. През цялото това време ги беше отблъсквал, отблъсквал ги беше един по един, а проклетите кучи синове продължаваха да се връщат.